Не познавах лично Милен Цветков. Първоначално новината за смъртта му ме шокира, а впоследствие ми донесе силна мъка и усещането за загуба на изключително ценен за обществото ни човек. Откъде идваше това усещане?

В съзнанието си направих паралел между Милен Цветков и героят на Апостол Карамитев вуйчо Георги в любимия ми стар български филм „Рицар без броня“ от 1966 г. Дали защото този филм е направен в годината на раждане на журналиста, а малкият Ваньо във филма е кажи-речи на възрастта, на която в момента е момченцето му?  Или най-вероятно, защото вуйчо Георги беше от онази специална и за съжаление още тогава представена като изчезваща порода мъже – странстващите рицари. Той караше малък мотор, купен на старо, броеше си стотинките за цигари, обитаваше квартира, състояща се от една стая, а на леглото му едва се побираха двамата с Ваньо. Но беше запазил и живееше според рицарските си идеали. Така се оказа единственият, който можеше да превърне малкия рицар без броня в рицаря на блестящия кристал – в един истински интегриран, себеуважаващ се и отговорен към себе си и обществото мъж. Та усещането ми е, че и Милен Цветков беше един от малцината и за жалост последни странстващи рицари. Затова новината за кончината му отекна така болезнено и не спира да се дискутира в публичното пространство.

Диалогът във филма „Рицар без броня“ между вуйчо Георги и малкият Ваньо е истински шедьовър, написан от гениалния Валери Петров и изигран толкова затрогващо и емоционално убедително от Апостол Карамитев и Олег Ковачев. Той заслужава да влезе във всеки един учебник по родителство и възпитание. В началото му има една такава размяна на реплики между двамата.

„Вуйчо Георги: – Ние с теб май отдавна не сме разговаряли така като мъже.
Ваньо:  – Ами като не идваш.
Вуйчо Георги:  – Нали ти казах, бях в командировка.
Ваньо:  – А сега все тук ли си?
Вуйчо Георги:  – Е, наблизо, в Кремиковци.
Ваньо:  – Ама за постоянно?
Вуйчо Георги:  – Е, за постоянно! Нали знаеш, ние сме странстващи рицари. Я ти ми кажи как върви училището? “

Милен Цветков също бродеше като странстващ рицар из телевизиии, предавания и часови пояси и никога не можеше да каже колко дълго ще се задържи преди да го свалят от ефир или преместят. Дори в един момент смени и професията си като стана месар.  А преди да започне новия си телевизионен проект, за период от близо две години съвсем е бил без работа.

Във филма вуйчо Георги завежда момчето в печатница, за да изпълни едно поръчение. И му казва: „Пишат те без да ходят на обект, на пистил ще ги направим. Знаеш ли какво е пистил? Сега ще видиш!“ По време на разговора обаче журналистката доказва правотата си и заявява, че подготвеният материал е истина и трябва да излезе. В невъзможността да отрече фактите, вуйчо Георги обръща нещата на майтап, прави комплимент на журналистката и й казва да счита, че разговорът не се е състоял. А после на въпроса на малкия Ваньо какво е пистил, отговаря чистосърдечно и със самоирония: „Пистил е това, което го направиха вуйчо ти“.

Тази сцена толкова добре обрисува характера на истинския рицар, който не би могъл да измени на истината, дори и за да изпълни поръчението на началника си. Което и обяснява защо вуйчо Георги най-вероятно е щял отново да се раздели с работата си. Просто не умее да лъже и защитава хора, които, вместо да носят отговорност за действията си и да ги коригират, предпочитат да използват положението си и спрат статията, за да не станат тези действия обществено достояние. Както и ще потърсят отговорност от служителя, който не е изпълнил поръчението и ще го уволнят. Но за Георги важното е „това тук да не лъже“ както казва и на Ваньо, сочейки сърцето си. Не беше ли това и съдбата на Милен Цветков и колко ли такива „поръчения“ той не е изпълнявал, за да дава гласност на истината, като е трябвало да си плати и цената след това? А чие ли поръчение беше изпълнено срещу него, за да бъде спряно предаването му с мотива, че не отговаря на “стандартите на телевизията за обективност, истинност и баланс на гледните точки”? А относно самоиронията – то той я владееше до съвършенство и тя бе неговата запазена марка.

Защо на Ваньо му беше необходим точно вуйчо Георги да го направи рицар? Не можеше ли това да стори родният му баща.? Във филма таткото на Ваньо е голяма клечка в министерството, кара чисто нов вартбург, което за соца през 60-те години си е равно на днешния последен модел Мерцедес. Съседите му викат „Началство“, подмазват му се и го търсят за услуги. В това отношение той си е истински антипод на вуйчо Георги. Бащата на Ваньо е този, който му прави картонените доспехи и пръв започва да се дуелира с него. Говори му за подвизи – да защитава слабите и да се бори срещу злото. Което Ваньо и прави, като се впуска да се бие с по-големи момчета, защото закачат момичетата, с цената да бъде набит. Но всичко за Ваньо рухва, когато баща му отказва да се застъпи за учителката му, когато искат да я преместят извън София, за да може на нейно място да бъде назначена роднината на някакъв големец. Тогава на въпроса на майката на Ваньо към съпруга й нищо ли няма да направи той отговаря така: „Ти си чудна жена, другата е племеница на Дюлгеров.“ А за учителката се съгласява, че е права, но добавя „И като е права, няма да хукна да се карам с хората. Стига вече донкихотщини!“ Последните думи имат ефекта на удар с меч, пробил жестоко картонените доспехи на малкия рицар без броня. И той ги накъсва на парченца и изхвърля през балкона.

Сега ако си отговорим честно колко пъти сме изпълнявали нечие началническо поръчение в името на работата и сигурността си и изменяйки на онова там туптящото в гърдите. Или пък сме отказвали да се борим за онеправдания, за да не се караме с хората и да не рискуваме служебното си положение и материалните придобивки, свързани с него. И как сега виждаме синовете ни пораснали и се чудим защо не са станали рицарите, които да защитават слабите и да се борят срещу злото, както сме им чели от книгите и са ги учили в училище. Защо са толкова крехки и уязвими или пък са станали насилници? Така разбираме горчивата истина, че не можем да ги научим на рицарство и мъжество, защото самите ние отдавна сме го загубили, заради житейските си избори. Или по-лошо – никога не сме го имали, поради липсата на фигура като вуйчо Георги в собственото ни детство. Тогава започваме да ги водим по психолози или търсим сред близките си и познати някой като вуйчо Георги, който би могъл да ги вземе под крилото си и направи истински мъже. Но такива мъже се срещат все по-рядко, а дори и да ги има, не могат и не са длъжни да свършат нашата работа като бащи.

И накрая стигаме и до този млад „мъж“ Кристиан, който отне живота на Милен Цветков. Можем ли да си представим света, в който е израснал? Свят, в който всичко се купува с пари и няма нужда да се бориш и да мечтаеш за нищо. Свят, в който получаваш на мига всичко, което искаш и никога онова, от което реално имаш нужда. Свят, в който си заобиколен от лакеи, които те величаят и позволяват всичко и така никога не получаваш обективна обратна връзка, за да разбереш кой си и дали се справяш. Както и да разбереш кои са другите, какви са техните граници и да се научиш да ги спазваш и уважаваш. Да усещаш мъжката си сила и да не знаеш за какво да я използваш, освен за насилие над другите. Да имаш нужда от много и ралични видове наркотици, за да се почувстваш за малко по-добре в собствената си кожа. Да имаш баща, който отсъства, дори и когато присъства физически.

Колко ли много този Кристиан се е нуждаел от някой странстващ рицар, който просто да си поговори с него като мъж с мъж. Но никога не е срещнал такъв. Парадоксалното е, че когато го срещна, се получи сблъсък между два свята, експлозия, при която срещата и убийството се сляха в едно.  И то в момент, когато малкото момченце на Милен Цветков е на възрастта на Ваньо от филма „Рицар без броня“. А самият Милен винаги е казвал, че най-важното нещо на света са децата му.

Гледайте пак финала на филма – как Ваньо спринтира към тръгващия си вуйчо Георги, само за да се увери, че той ще се върне пак при него.  Ето и последния диалог между двамата:

Ваньо: – Вуйчо, ама кога пак ще дойдеш?
Вуйчо Георги:  – Скоро, скоро, нали ти казах.
Ваньо:  – Честна дума?
Вуйчо Георги:  – Честна дума!
Ваньо:  – Майка и баща?
Вуйчо Георги:  – Майка и баща, и Вуйчо отгоре. Хайде!
Ваньо, махейки:  – Довиждане, вуйчо.

P.S. Сега много хора си слагат снимки в социалните мрежи с текст „Аз съм Милен Цветков“.  Но колко от нас могат наистина да бъдат като него. Не само на думи, а съзнавайки и готови да платят цената, за да бъдат странстващи рицари. Това е тежък избор, но ако той не бъде направен от нас – мъжете и бащите днес, нашите деца ще платят цената утре с техния живот и тяхното бъдеще. А нашите деца са най-важното нещо на света. Място за отстъпление вече няма!

Аз съм Милен Цветков!

Борис Колев, фондация Бащинство