Спомените ми от 1990 г. са силни. Тогава съм бил на 12-13 години. Помня Великото народно събрание. От многото изказвания от парламентарната трибуна тогава, две са тези, които ме бяха впечатлили най-много и които до ден днешен бих могъл да възпроизведа – убеден съм – почти дословно.
Първото такова е на доайена на Великото народно събрание – поетът Йосиф Петров. След една ожесточена полемика, той взе думата и в поетичен стил обобщи случващото се. „В България има две велики неща – Велико народно събрание и Велико народно страдание”. И достолепно слезе от подиума.
Второто изказване е на Радой Ралин. Изложението си, което вече няма как да си спомня, той завърши с един свой афоризъм: „Българийо, как я смяташ? Докога ще се мяташ? Като някакво влечуго – от едно робство на друго”.
Колкото и да човъркам паметта си, друга реплика от Великото народно събрание не мога да възстановя. Но тези две са достатъчно силни, а, както се убеждавам днес – те са били и пророчески. Йосиф Петров и Радой Ралин бяха успяли с няколко думи да покажат какво се случи тогава. Политическото робство беше заменено от икономическо, а народът обречен на Велико народно страдание.
Последната книга, която прочетох е „Физика на тъгата” на Георги Господинов. На 286 страница героят му си задава въпроса: „Може ли връщането назад с припомнянето и на последния детайл, с включването на всички сетива, да предизвика критическа точка на преобръщане? Да прещрака някакъв механизъм и Вселената да се задвижи обратно с цялата си машинария”. На 288 страница героят разбира, че колкото по-малък е периодът, който иска детайлно да възстанови, толкова шансовете са по-големи. Отказва се от първоначалната идея да възстанови цялото си детство и пробва с една избрана година – 1986 г. Впоследствие стеснява полето на експеримента само до август 1986 г.
Идеята на Георги Господинов ме вдъхнови. Ако всички си спомним детайлно 1990 г., дали ще успеем да върнем времето назад и да рестартираме системата, която ни обрече на робство и страдание.
Ето моят скромен принос: Тъкмо е настъпила новата 1990 г. На малкия чернобял телевизор Юность в спалнята на родителите ми звучат Роксет с песента The Look. Следва Listen to your Heart – Послушай сърцето си. Ето още някои песни от тогава – Блясъкът на славата на Бон Джоуви, Вятърът на промяната на Скорпиънс, I got the Power – Аз имам силата на Снап. Както и нашият мил Хоризонт Топ 10 на Сергей Джуканов – Последен валс, Утре започва от днес, Аз не съм комунист, Развод ми дай, Кукла. Филмите Млади стрелци и Ловци на духове. Вестниците Дума, Демокрация и Свободен народ. Маратонките Адидас Торшън, които се движат, както краката ви. Трансферът на Стоичков в Барселона.
Не знам колко хора тези дни си спомнят 1990 г., но механизмът очевидно работи. Едвин Сугарев отново прави гладна стачка. А синдикатите, начело с Константин Тренчев, искат свикване на ново Велико народно събрание. Да, Константин Тренчев. Онзи, за който така разпалено си говореха майка ми и бащата на един мой приятел в колата на връщане от лагера във Велинград в края на януари 1990 г. Тогава за пръв път чух това име. Значи процесът е започнал. Този път обаче не трябва да проспим момента. Време е Великото народно събрание да бъде наречено Велико народно съзнание.
Борис Колев, фондация Бащинство