ПОСЛЕДНА ЧАСТ – ПОВТОРЯЕМОСТТА НА МОДЕЛА И ИЗЛЕКУВАНЕТО НА ДЖЕЙМС ХЕТФИЙЛД

В четири последователни статии ви представихме някои от най-големите имена на рок музиката през 90-те години и разгледахме отношенията им с техните бащи. Мнозинството от представените в поредицата фронтмени са били физически изоставени от бащите си в ранна детска възраст. Такъв е бил случаят при Аксел Роуз от Гънс Енд Роузес, Джеймс Хетфийлд от Металика, Еди Ведер от Пърл Джем, Лейн Стейли от Алис ин Чейнс и Дейв Геън от Депеш Мод. Антъни Кийдис от Ред Хот Чили Пепърс има същата съдба, но, за разлика от гореизброените успява да възстанови още в юношеските си години позитивната си емоционална връзка с баща си, докато при другите тя остава болезнено прекъсната през целия им период на съзряване и възмъжаване. Кърт Кобейн от Нирвана живее с баща си след развода на родителите си, но отношенията между двамата му носят много болка и страдание, за които той споделя в документалния филм „За един син”. От всички герои в поредицата Майкъл Хътчинс от Инексес единствен има постоянен контакт с баща си и след раздялата на родителите му, която се случва на най-късна възраст в сравнение с останалите фронтмени – 15 години. Въпреки това Хътчинс е включен заради една песен в последния му албум, която има автобиографичен характер и в която той пее „баща ми избяга” и „баща ми напусна града”.

В житейски план най-силно повлиян от болката от изоставянето си изглежда Лейн Стейли от Алис ин Чейнс, който малко преди смъртта си признава, че раната, причинена от баща му, е била причина да прибегне до употребата на наркотици. Лейн стига още по-далеч в откровенията си като заявява, че е станал знаменитост само защото е вярвал, че така ще накара баща си да се върне. С други думи, болката от изоставянето е в основата  на успеха му като музикант и движеща сила на неговите музикални амбиции.

В творчески аспект темата за бащата и болката от неговата липса е най-застъпена и дори фундаментална за творчеството на Еди Ведер от Пърл Джем. Първият голям хит на групата, който й печели световна слава – “Alive” – „Жив” разказва за болката, изпитана в деня, когато Еди научава, че биологичният му баща е бил починал, когато Ведер е бил на 13 години. Темата за болката и по-конкретно за нейния мащаб и бунта срещу нея е развита в “Once” – „Веднъж”. А „Footsteps” – „Стъпки” разкрива осъзнаването, че болката може да бъде причина за извършването на ужасни неща, когато обвиняваш някого за нея. Както е известно и както отбелязах в конкретната статия за Ведер, тези три песни са първоначално обединени в мини-опера, разказваща за младеж, който е изоставен от баща си и който става сериен убиец, поради което е осъден на смърт. В последната песен от трилогията Еди Ведер разкрива дълбоките последици, до които може да се стигне, ако болката не бъде преодоляна. Освен в агресия към света, болката от изоставянето може да се трансформира и в автоагресия. Това е темата в „Джереми”, посветена на момче, което се самоубива пред съучениците си, защото е отхвърлено от тях, а преди това и от собствените си родители.

Агресията като възможна реакция на болката от изоставянето е проявявана от Аксел Роуз и Дейв Геън в юношеските им години, като и за двамата музиката се явява спасението, помогнало им да избегнат съдбата на героя от мини-операта на Еди Ведер и да станат престъпници. Употребата на наркотици съпътства почти всички герои на поредицата, като разликата е в степента на пристрастяването им и изхода на борбата им с порока. Със самоубийство завършват земния си път Кобейн, Стейли и Хътчинс, а Дейв Геън прави опит за такова. Депресията е познато състояние за всеки един от фронтмените, а при Аксел Роуз и Кърт Кобейн прераства в маниакална депресия.

Във филма “Absent” – “Отсъстващ”, посветен на последиците от липсата на баща, е цитирана следната статистика, валидна за американското общество:

• 63% от младежите, извършили самоубийство, идват от домове, в които няма баща.
• 71% от отказалите се да следват висше образование нямат бащи.

Вероятността при децата без бащи е:

• 5 пъти по-голяма да извършват самоубийство.
• 32 пъти по-голяма да избягат от вкъщи.
• 20 пъти по-голяма да имат поведенчески разстройства.
• 9 пъти по-голяма да напуснат училище.
• 10 пъти по-голяма да злоупотребят с химически вещества.
• 20 пъти по-голяма да попаднат в затвора.

Съдбите на великите фронтмени на 90-те, намерили място в нашата поредица, също подкрепят тази статистика.

В същия филм е разкрит и друг общ момент при изоставените деца. Те се заричат – „Аз никога няма да направя така”. И в крайна сметка се случва точно това, което са се зарекли да не правят. Кърт Кобейн се зарича, че няма да изостави дъщеря си Франсис или най-малкото винаги ще се опитва да бъде във връзка с нея. Вярно е, че той прави уточнението, че ще прави това до края на живота си. Но, доколкото сам избира да сложи края на живота си, на практика той и сам решава да я изостави. Дейв Геън и Антъни Кийдис също повтарят модела на бащите си като се разделят с жените, от които имат деца. Има непотвърдени слухове, че и Аксел Роуз е биологичен баща на момиченце, което от дълги години живее само с майка си. Ако това е вярно, отново ще имаме пълно съвпадение с детството на самия Аксел.

Еди Ведер в момента е щастлив баща на момиченце Оливия, плод на връзката му с Джил Маккормик. Той настоява, че няма да допусне грешките на онези, които са се грижели за него в детството му. Е, предвид казаното по-горе, бихме го посъветвали да не се зарича. Все пак, при Ведер осъзнатостта по темата за бащата и за ключовата роля на бащата в живота на всяко дете ни дава спокойствие, че той ще си остане щастлив татко и занапред.

Темата за повторяемостта на модела в отношенията баща-син и предаването му от поколение на поколение чудесно се илюстрира с песента „Cats in the Cradle”, станала особена популярна в изпълнение на една друга популярна през 90-те банда –Ъгли Кид Джо. Тя завършва с тъжното прозрение на вече остарелия баща, че „моето момче е същото като мен”. Песента с превод на български език може да чуете и видите тук:

Най-забележителен път обаче извървява вокалистът на Металика Джеймс Хетфийлд. В документалния филм „Absent”. Джеймс разказва как е възобновил общуването с баща си след дългите години на раздяла и откровена омраза към родителя си. За да е близо до него и да може да го посещава, той даже му купува къща. Двамата ходят на лов, като споделят и други общи занимания. Въпреки това, отношенията им според Джеймс все още са повърхностни. Един ден Джеймс повдига и болната тема за неговото изоставяне и за последвалата смърт на майка му. След като баща му не реагира вокалистът на Металика казва своето мнение: „Аз мисля, че тя умря, защото ти ни напусна”.

Майката на музиканта не е работила до онзи момент и не е знаела как да изкарва хляба на семейството си. Тя е била художник, но с тази професия не е имало начин да печели достатъчно. Темата за самотната майка, принудена да се грижи сама за детето си и за изборите, които е принудена да направи, е прекрасно онагледена в клипа към парчето „Turn the page” – “Обърни страницата –

Във филма Джеймс разказва как намира в Металика своето ново семейство след разпадането на биологичното му. Смъртта на басистът Клиф Бъртън при катастрофа по време на европейско турне на бандата обаче, отново отваря раната от изоставянето и загубата на любим човек. Тогава музикантът си слага маската на недостъпна рок звезда, нямаща никакви емоции, което е било най-лесният начин да не се сближава с никого повече, за да не изпита отново болка. Но със свалянето на маската, болката все още си е стояла на същото място. Борбата с раните от миналото е могла да бъде лесно пресъздадена в песните на групата от онова време. Затова и Джеймс е благодарен на болката, защото тя е била благодатен източник на вдъхновение за текстове за песни. Според него никой не би се свързал емоционално с нравоучителни текстове от типа „Баща ти те напусна, направи това и онова и ще оправиш живота си”, но несъмнено ще усети вътрешната борба, ако разказаната история е твоята лична. На въпроса кое парче на групата определя за най-лично Джеймс не се колебае нито за секунда и казва: “The Unforgiven” – “Непростимото”. Песента с чудесен превод на български език може да видите тук:

Цели три песни на Металика носят заглавието „Непростимото”. Последната трета такава е и в последния засега албум на групата от 2008 г. И макар това да е безспорно тема номер едно в живота и творчеството му до момента, Джеймс като че ли вече е приключил с нея – той най-сетне е простил на баща си. Ето какво споделя той във филма Absent:

„Аз се научих да обичам семейството си, макар това да не стана лесно. Борех се за това известно време. Веднъж крещях на децата си и се сепнах: О, правя точно това, което баща ми би направил – трябва да се спра. Но това, което наистина ми помогна да простя на баща ми и да пусна болката да си отиде, беше превъртането на лентата към неговото детство и осъзнаването, че той е бил отгледан във ферма, обграден само от жени. Той също не е имал бащина фигура, баща му не е бил там. Трябваше да осъзная, че светът не се върти около Джеймс Хетфийлд. И че аз получавам многократно по-голямо удоволствие от това да прекарвам времето си със семейството си, отколкото с когото и да било друг на този свят.”

В момента Джеймс се радва на истински щастливо семейство. Той е женен за Франческа от 1997 г. и заедно имат три деца – две момичета Кали и Марсела Франческа и едно момче Кастор.

А ето как си представя бъдещето:

„Искам да успея да стана дядо. Да си седя там, а около мен да е пълно с малки деца, които да ми се радват, да ме питат как съм, да се закачат с мен. Аз определено искам това. Искам да бъда патриарха на рода и чувствам, че мога да бъда обичан от тях. И аз мога да отговарям на всякакви… няма значение колко глупав ще е въпроса – ще намеря време и ще отговоря. Това е, което искам да направя за децата си, за внуците си, за правнуците си. Това е любовта в този свят и аз искам да виждам повече от нея.”

КРАЙ

Борис Колев, Фондация „Бащинство”