ЧАСТ 3 – ЛЕЙН СТЕЙЛИ И АНТЪНИ КИЙДИС

Кое е общото между великите фронтмени на групи като Металика, Гънс Енд Роузес, Нирвана, Пърл Джем, Алис ин Чейнс, Ред Хот Чили Пепърс, Инексес, Депеш Мод, освен че са приблизително връстници и са били в разцвета на силите, таланта, уменията и славата си в началото на 90-те години на миналия век? Може да ви се стори странно, но всички те са имали или все още имат болка от изоставянето им от собствените им бащи в детството. Дали и доколко тази болка е повлияла на кариерата им и творческия им път? Или може би именно тя е била извор на вдъхновение и ги е поставила близко до сърцата на милиони фенове, които са виждали в техните изпълнения израз на собствените си мисли и чувства?

Поредицата продължава с Лейн Стейли от Алис ин Чейнс и Антъни Кийдис от Ред Хот Чили Пепърс.

Лейн Стейли

Лейн Томас Стейли е роден на 22 август 1967 г. в семейството на Фил Стейли и Нанси Стейли в Къркланд, щата Вашингтон. Той е на 7 години, когато родителите му се развеждат. Отгледан е от майка си и втория си баща Джим Елмер. През целия си живот и кариера Стейли се бори със свирепа наркотична зависимост, като губи окончателно битката на 5 април 2002 г., когато според медицинските заключения е поел смъртоносната доза. В началото на годината на неговата смърт Лейн Стейли за пръв път споделя в интервю спомените си от преживяното след развода на родителите му.

„Светът ми се превърна в кошмар, имаше само сенки около мен. Получих телефонно обаждане, че баща ми е умрял, но семейството ми винаги е знаело, че той е някъде наоколо, друсайки се с всякакви видове наркотици. От момента на това обаждане аз все се питах: Къде е баща ми? Чувствах се толкова тъжен заради него и ми липсваше много. Той изчезна от живота ми за цели 15 години.”

В същото интервю той намеква, че раздялата на родителите му и употребата на наркотици от баща му са били донякъде причина за собствените му проблеми с дрогата. Той споделя също така защо толкова много е искал да стане звезда. Не за друго, а защото е вярвал, че това ще подтикне баща му да се върне при него.

Последната снимка на Лейн Стейли е изключително впечатляваща, въпреки че никога не е публикувана, като за нея се съди от думите на майката на Лейн, която твърди, че я притежава. Според Нанси Стейли на снимката синът й е прегърнал новородения си племенник Оскар. Самият Лейн никога не става баща, макар че през 1995 г. публично изразява желанието си да има деца. Наркотиците обаче не му помагат да преодолее болката в душата му, причинена от баща му, а го убиват на 34 годишна възраст.

В голяма част от текстовете на песните на Алис ин Чейнс прозират личните проблеми на Стейли като дрогата и депресията. Макар и да не можем да откроим песен, пряко адресирана към бащата на Стейли и болката, породена от неговата липса, безспорно има такива, които могат да бъдат интерпретирани в този смисъл. Такава е например една от най-популярните песни на Алис ин Чейнс и любима на феновете на бандата – “Angry Chair” – „Ядосан стол”.  Интересното за тази песен е, че тя е една от малкото на Алис ин Чейнс, написана изцяло от Лейн Стейли. Както е известно, голямата част от творчеството на групата е създадено в съавторство между Стейли и китариста Джери Кантрел. Самият Кантрел е изключително възхитен и горд от песента на Стейли и я нарича шедьовър.

Според едно от тълкуванията на текста на песента тя се отнася за младо момче, което е било бито, пренебрегвано, или (вероятно изнасилвано) от баща, който употребявал наркотици. Ядосаният стол е прозвище, дадено от момчето за мястото, където баща му го е биел. Някои стихове наистина подкрепят такава интерпретация. Например: „Какво виждам на пътя си, хей” – момчето се страхува от това какво му носи бъдещето,  „Стомахът ме свива, но на мен не ми пука” – момчето се страхува от това, което баща му ще му направи, но се опитва да го преодолее, „Малкото момче направи грешка, хей” – момчето обяснява, че е направило нещо дребно, като например е разляло чаша с мляко, но заради това е било безмилостно бито.

 

Антъни Кийдис

 

Антъни Кийдис е роден на 1 ноември 1962 г. в Гранд Рапидс, Мичиган в семейството на актьора Джон Кийдис, известен с артистичния си псевдоним Блеки Дамет, и Маргарет Нобел. През 1966 г., когато Антъни е на три години, родителите му се развеждат. Бъдещият музикант е отгледан от майка си и втория си баща, заедно с неговите две сестри от втория брак на майка му.

Дотук биографията на Кийдис е почти идентична с разказаните вече кратки истории на Аксел Роуз, Джеймс Хетфийлд, Кърт Кобейн, Еди Ведер и Лейн Стейли. Антъни Кийдис обаче се отличава от всички гореизброени с това, че той все пак запазва здрава и удовлетворяваща емоционална връзка с биологичния си баща. Всяко лято, малкият Антъни посещава баща си за две седмици в Холивуд, където двамата се радват на времето, прекарано заедно. Когато се връща в спомените си от онези години, Кийдис идеализира баща си: „Тези пътувания до Калифорния бяха най-щастливите, най-безгрижните, най-жизнеутвърждаващите дни в моя живот, които ми показваха, че светът е прекрасен. През 1974 г., когато Кийдис е на 12 години, той се премества за постоянно в Холивуд и заживява с баща си.

Интересен е фактът, че и Кийдис, подобно на Стейли, както и на голяма част от другите герои в тази поредица, се пристрастява към наркотиците. При него, обаче, това се случва не поради нуждата да притъпи болката от отхвърлянето от баща си, както е при Стейли и Кобейн например, а е подражание на начина на живот на собствения му баща, който му е бил модел на поведение. Джон Кийдис е съвместявал актьорската професия с дилърство на наркотици, а заедно със сина си често са употребявали марихуана и кокаин. Антъни опитва по погрешка и хероин на 14 годишна възраст, сбърквайки го с кокаин. Пристрастеността на Кийдис продължава с години и обхваща и времето, когато Ред Хот Чили Пепърс вече е създадена, тъй като и останалите членове на бандата имат същия порок. Когато китаристът на групата Хилел Словак умира от свръхдоза хероин на 25 юни 1988 г., Антъни Кийдис се зарича никога повече да не посегне към дрогата. Той преминава през рехабилитационна програма и остава чист за пет години, преди отново да започне да употребява през 1994 г. за следващите шест години. По собствените му думи, от 24 декември 2000 г. насам Антъни Кийдис повече не е възобновявал стария си порок.

Едва ли ще звучи нереалистично (особено на фона на всичко, описано дотук), ако предположим, че разликата в мотивацията на Кийдис и Стейли или Кобейн да използват наркотици, в крайна сметка е предопределила и успеха на Антъни и съответно провала на другите двама в битката със смъртоносния порок. Защото едно е да търсиш бягство от болката в дрогата и съвсем друго да посегнеш към нея, защото идеализираш баща си и искаш да приличаш на него. Когато мотивацията ти за определен избор е позитивна, някак се запазва и позитивната нагласа, че можеш да промениш избора си, ако той самият не е позитивен. С други думи, ако изобщо е необходимо да се избира – по-добре е да последваш лошия пример на баща ти, отколкото сам да тръгнеш по лош път, поради липсата на баща ти. Защото в единия случай запазваш емоционалната сила от позитивната връзка с бащата, с помощта на която може да се справиш с проблема. Докато в другия случай се оказва, че си увеличил многократно съществуващата болка, погрешно смятайки, че можеш да избягаш от нея. Или както казва Лейн Стейли – „Това е най-страшната болка в света. Абстиненцията боли в цялото тяло.”

В автобиографичната си книга “Scar Tissue”, преведена на български като „Белези”, Антъни Кийдис споменава, че песента “Breaking the girl” – „Скъсваш с момичето”, е посветена на баща му. Текстът на песента, както и конкретно стихът „отгледана от баща ми, момиче на деня” разкрива отношението на Антъни към големия брой приятелки, които баща му е имал и липсата на каквато и да било отговорност към тях. В тази песен може би се прокрадва тъгата на Кийдис от факта, че баща му не е съумял да остане верен на майка му и да запази семейството му.

 

Борис Колев, Фондация „Бащинство”