За пръв път видях Айфеловата кула в малките часове на 14 срещу 15 юли 1992 г. – точно в нощта след националния празник на Франция. Връщахме се със съученици от лагер в Англия. Маршрутът ни на обратно включваше Париж, за да можем да видим точно тази прословута забележителност. Когато автобусът спря пред заветната цел и шофьорът обяви този факт, повечето от нас спяха. Започнахме да се будим един друг – „Иване, ставай, Айфеловата кула” – започнах да ръчкам момчето на седалката до мен. Той ми се сопна: „Абе разкарай ми се от главата! Какво има да й гледам на Айфеловата кула?!”. И продължи да спи.
Та този спомен изниква в съзнанието ми, щом се сетя за Айфеловата кула. Ваня Жекова обаче би могла да ви разкаже повече за нея. Тя е писателка и написа книга със заглавие „Откровено за Айфеловата кула”. Бащата на Ваня е прекарал години от живота си по затворите и трудовите лагери на комунистическа България. През 1968 г. двама негови приятели правят опит за бягство, като крайната им цел е Франция. Единият от тях – Стефàн, чието име Ваня произнася по френски, с ударение на последната сричка, е застрелян на границата. За Ваня Стефàн е специален. Той я е учил да танцува рок, когато е била едва на 8 години. Приличал й е на човек от друг свят, защото е бил ходил до Париж. Той така и не успява да стигне втори път там. Както признава героинята на Ваня в книгата й, Стефàн и баща й са двамата мъже, които тя няма да има, когато има нужда от тях.
Големият въпрос, който провокира у мен книгата на Ваня, е този за избора. Какъв избор са имали мъжете по времето на комунистическия режим в България – да станат или да не станат бащи? В Задочните репортажи за България писателят Георги Марков описва наблюденията си за масовия отказ на българския мъж след въвеждането на новия строй да има деца, поради несправедливостта и безперспективността на времето. В случай, че нямаш семейство и деца, идеята за бягство и намиране на щастие в чужбина, е била примамлива. Такъв е бил и Стефàн, който вече се е докоснал до свободата, но се връща в България, за да помогне на свой приятел също да стигне до Париж.
Бащата на Ваня обаче прави друг избор. Той избира да води борба срещу системата в границите на България, въпреки че има семейство и дете. Този избор на практика означава отхвърляне на Ваня, безрадостно детство, болка и страдание, които ще бележат голяма част от житейския й път. Заради баща й в училище й се присмиват, сочат я с пръст, а един съученик дори я удря в корема всеки път, щом се окажел близо до нея. Отрязва русите си момичешки коси, за да ги подари на баща си в затвора. С това сякаш ритуално се отказва от всичко свое в името на каузата му. А само на куклата си разкрива съкровеното си желание: „Искам татко да си дойде”. Ето го парадокса – казва Ваня Жекова в книгата си – героите, които жертват себе си, са лоши бащи.
Но такива са били всъщност и тези, които се пречупват в името на децата си. Едва ли изборът да приемеш несправедливостите и да потъпчеш достойнството си на мъж би те направило по-добър баща. Защото ако сам не си свободен и щастлив и детето ти няма да бъде такова.
Затова и Айфеловата кула е символ на невъзможното щастие, мястото на неосъществената среща със свободния Стефàн – онзи, който единствен е могъл в ония времена да стане добър баща. Но той не пожелава да избере личното си щастие, а решава да помогне на приятелите си, останали в България. Заплаща с живота си този избор, убеден, че „свободата и приятелството винаги си струват”.
За Ваня остават срещите с духа му и откровените разговори за нея – Айфеловата кула – символ на една несбъдната мечта за щастливо детство. Такова, каквото само един пълноценен и свободен баща би могъл да дари на детето си.
Борис Колев, фондация Бащинство