Вчера беше 1 юни – денят на детето. Освен традиционните поздрави към сегашните деца, във фейсбук много възрастни отбелязаха празника, като публикуваха свои детски снимки. Тоест 1 юни беше и повод за нас – порасналите – да си спомним нашето детство.

При мен 1 юни също беше такъв – двупластов. Хем се стараех като родител да направя каквото мога двете ми деца да се почувстват максимално щастливи в този специален за тях ден, хем с носталгия си припомнях дните, когато аз самият имах повод да празнувам тази светла дата. Паралелът между моето детство и това на децата ми беше неизбежен.

Когато бях малък, любимото предаване на всички ни беше „Милион и едно желания” с кака Лили (е, за някои по-млади може и кака Лара J). Излъчваха го само два или три пъти в годината, все около празници. Е, как като дете да не почувстваш, че денят е празник, когато само тогава цялата програма на телевизията беше посветена на децата и можехме да гледаме накуп любимите си анимационни филми. Кулминацията на предаването пък беше детският игрален филм. За него се изпращаха хиляди писма с предпочитания кой точно да бъде, сигурно месеци преди излъчването.

Днес, разбира се, не е нужно децата да чакат с месеци, за да сбъдне Кака Лили желанието им в един толкова специален и любим ден в годината. Днешните малчугани могат да получат любимото си филмче на секундата сами, чрез само едно натискане на копчето на дистанционното. Ако случайно вълшебното устройство не помогне, чичко Гугъл е насреща и ще се намеси светкавично. Любимият на моето поколение Сънчо също загуби ролята си и добре, че беше филмът Чудната петорка, за да му даде шанс да се върне при днешните деца. Па макар и в доста по-различен образ от някогашния Сънчо с буйната черна коса и сините крилца със звездички, седнал на бяло облаче и свирещ на слънцето за лека нощ.

Играчките също се получават моменталически, а дори самите желания за тях не се пораждат в детските главички и сърчица, а им се внушават от хилядите реклами, облъчващи детското съзнание. Преди две седмици на един детски рожден ден с възторг и умиление открих една стара поочукана количка от Мачбокс, на която все още ясно пишеше:  Made in Bulgaria. Чудно ми е дали някоя от днешните колички на децата ми, ще си проправи такъв път през времето без да се счупи и най-вече ще може ли да предизвика такава искрена емоция?

И друго нещо ми е чудно. Кой има повече късмет – днешните деца, за които всеки ден е едно непрестанно сбъдване на милион и едно желания, или ние имахме повечко късмет с тази нашата кака Лили, която ни правеше истински щастливи на онези два или три специални дни в годината, наречени празници? И изобщо – къде е мястото на късмета, ако желанието ти се сбъдва преди да си го открил с трепет, преди да си помечтал, да си сънувал, да си търсил, да си писал писма, да си чакал и…понякога да си плакал. Защото кака Лили можеше да пусне само един игрален детски филм.

А ето и една песничка от другото любимо детско предаване от моето време – Измислици-премислици, изпята от другия голям детски любимец бате Влади. Тя се казва точно така – Късметът.

Късметът

Понякога, понякога,
късметът те чака,
на ъгъла, на ъгъла
на някоя пряка.

Той разчита на твойто умение
да ти прави светът впечатление
и, загледан в бъдните дни,
да поглеждаш и малко встрани.

Той – късметът наоколо скита
и за твоите сънища пита,
търси той и претърсва навред,
защото ти пък си негов късмет!

Понякога, понякога,
късметът те чака,
на ъгъла, на ъгъла
на някоя пряка.

Борис Колев, фондация Бащинство