|
|
Колибата е роман на Уилям Пол Йънг. В него главният герой Макензи Алън изживява най-голямата трагедия. Шестгодишната му дъщеря Миси е отвлечена по време на семейна ваканция, а единственото, което криминалистите откриват от нея е червената й рокличка, напоена с кръв. Съкрушеният Макензи е заведен в една стара колиба, за да потвърди, че намереното в нея принадлежи на дъщеря му. Четири години по-късно Макензи отново влиза в колибата, за да се срещне с…Бог. Романът описва пътят на един баща към изцелението и възстановяването на връзката му с Бога и с живота. А този път минава през отказа да бъде съдник, помирението със собствения му баща, който го е малтретирал като малък и през може би немислимото – прошката към убиеца на Миси. |
Романът „Колибата” ме развълнува дълбоко. Вероятно има същият ефект и върху повечето хора, които са го прочели. Защото почти всеки човек има в себе си една колиба, където не влиза никога, за да не събуди най-страшните си кошмари. Но парадоксът е, че както пътят към ада е постлан с добри намерения, така този към рая преминава през събуждането на най-страшните ни кошмари.
Тук ще си позволя да препиша от романа „Колибата” описанието на вълнуващата сцена на срещата и помирението между Макензи и неговия баща.
„Вълна от емоции, смесица от гняв и радост, обля Мак и сякаш по даден знак цветовете на баща му изригнаха отвъд поляната и го обгърнаха. Изгуби се сред рубинени и алени, пурпурни и виолетови струи от светлина, които се извиваха като огнен вихър около него. Зашеметен от този вихър, той побягна надолу по хълма към баща си, източника на цветовете и чувствата. Превърна се в малко момче, тичащо към своя татко, за първи път без страх. Не забелязваше нищо друго, само онзи, когото търсеше сърцето му. И най-сетне го намери. Баща му бе на колене, облян от светлина, сълзи се стичаха като проблясващи диаманти по ръцете му, закриващи лицето.
– Татко! – извика Мак и прегърна мъжа, който не се осмеляваше дори да погледне сина си. Сред вихрушка от пламъци, Мак обхвана лицето на баща си с длани и го накара да вдигне поглед към него, за да изрече с треперещ глас думите, които винаги бе копнял да му каже: – Татко, толкова съжалявам! Татко, обичам те! – Светлината на думите му промени помръкналите цветове около баща му, те станаха кървавочервени. През сълзи двамата размениха признания и слова на опрощение, а една любов, по-висша и от двамата, изцеляваше душите им.
Накрая заедно се изправиха, бащата прегърнал сина си, както никога преди. Тогава из нощта се разнесе песен, която обгърна двамата и се издигна над святото място. Притиснати един към друг, те слушаха, онемели и облени в сълзи, песента за прошка и помирение….”
Борис Колев, Фондация „Бащинство”