Според Православния календар, в деня след Рождество Христово се чества Йосиф Обручник – земният баща на Исус Христос. 26 декември от сравнително скоро е приеман у нас и за ден на бащата. Светецът, помогнал на Исус в неговите ранни земни години, безспорно заслужава тази почит, отдавана му веднага след почитането и на самото рождество. А отбелязването на ден на бащата по време, когато и без друго семейството се е събрало послучай Рождество Христово, изглежда великолепна идея.

В светлината на големия християнски празник, обаче, денят на бащата остава незабелязан. За това допринася и липсата на отколешна българска традиция за честване на такъв празник, каквато съществува в редица други държави.

Де юре, 26 декември е обявен за национален празник от 36-ото Народно събрание на 10 декември 1991 г. Де факто, определянето на този църковен празник и за ден на бащата става по силата на решение от 28 март 1997 г. на, забележете – съюза „Ние жените за достойнство и равенство”.

Признавам, че все още не съм запознат с конкретните мотиви на този съюз да предложи този ден за празник на бащата, но от самото наименование на организацията става ясно, че инициативата определено не се е зародила вследствие на някаква осъзната нужда на самите бащи – била тя от признаване на ролята им на равноправни родители, от осъзнаване на важната им функция в изграждането на децата им като личности, от насърчаване и подкрепа да се развиват като бащи, от признание за грижите, които полагат за децата си или от каквато и да било друга потребност. А без желанието на самите бащи да имат свой празник, този ден няма как да бъде изпълнен със съдържание и да заеме своето самостоятелно и забележимо място в дългия низ от празници в календара.

Все пак, моите наблюдения са, че все повече настоящи и бъдещи бащи днес приветстват идеята да има ден на бащата и са готови да се включат в инициативи в нейна подкрепа. Дали е добре този празник да остане на 26 декември или би било удачно да бъде отбелязван по време, когато ще може да се открои със собствена светлина, това ще покаже бъдещето и най-вече избора на самите бащи, направен чрез организации, в които тяхното мнение по въпроса е представено.

Без да се ангажирам в момента с мое мнение по темата, бих искал да напиша няколко реда за това защо делото на Йосиф – земния баща на Исус, е подходящ пример за идеал на бащинството.

Историята на Йосиф ни е известна. Той е съпруг на Мария, която ражда Исус Христос. Това, за което вероятно мнозина не са се замисляли, е какво ли му е коствало на Йосиф да застане с цялата си отдаденост и мъжка сила до жена, носеща в утробата си плод, за който налудничаво твърди, че е Божието дете.

Първоначално Йосиф, като всеки нормален човек, преминава през терзания. След като доброто му сърце не може да позволи Мария да бъде убита с камъни, каквото по тогавашните закони се полага за прелюбодейство, той решава да я напусне тайно. Тогава му се явява ангел, за да го убеди, че Мария говори истината и той не бива да се отказва от брака. Това решение – да подкрепи публично жената, която цялото тогавашно общество счита за прелюбодейка, застрашава положението на самия Йосиф в същото това общество. Вместо да се радва на уважение, той обрича себе си на присмех и подигравки, които впоследствие ще бъдат отправени и към самия Исус.

Дотук, от историята на Йосиф мога да направя два много важни извода за бащинството, ако приемем, че Йосиф е негов олицетворител. Първо, земният баща не е биологическият такъв, а онзи, който застава с името, авторитета си, силата си и цялото си сърце до детето. И вторият – бащата е този, който безрезервно и с цялата си мъжка сила и душа обича и подкрепя съпругата си и майка на детето си, когато тя казва истината, независимо какво му струва това.

След като дава идентичността, необходима на сина му да оцелее в началото на земния си път, и го превежда през детството и юношеството му, Йосиф изведнъж изчезва от живота на младия мъж Исус. Липсата му от същинската история за живота и делото на Исус Христос също е показателна за ролята на бащата. Йосиф е изпълнил мисията си и е предал Исус на неговия истински баща – Бог. Синът на дърводелеца вече е свободен да разкрие истинската си същност на Божи син.

В известен смисъл, всяко дете може да се приема като дете на Бог, а призванието на бащата е да го съхрани в периода на съзразяване и да му вдъхне вяра в собствените му сили. Така, когато моментът дойде, порасналият мъж или жена не ще се поколебае да последва поривите в душата си и сбъдне онова, което самият творец е заложил у него или нея.

Затова последният извод за ролята на бащата, който извличам от историята на Йосиф, е и малко тъжен. Винаги идва момент, когато бащата, колкото и добре да се е справил с мисията си на такъв, просто трябва да се оттегли.

Борис Колев, Фондация Бащинство