Интервю с Иван Богданов, главен режисьор на документално-анимационния филм „Баща”, създаден по 5 действителни истории, специално за Bashtinstvo.com.

Филмът „Баща” пресъздава въображаем диалог между разказвачите на петте истории, преплетени в сюжета на филма, и техните бащи.

Разкажи накратко за идеята за филма, как се роди той?

Искахме да направим анимационен филм, базиран изцяло на действителни истории. Темата на филма избрахме заедно с журналистката Диана Иванова. Търсихме универсална и лична тема, която би вълнувала всеки един зрител. В действителност бащата е точно такъв феномен. Познат или странник, близък или далечен, съществуващ или не, той винаги се намира някъде вътре в теб.

На премиерата на филма в Дома на киното на 11 март 2012 г. каза, че очакваш ядосани татковци да ти се нахвърлят след прожекцията – това случи ли се?

Не. Това беше някаква шега, която се изплъзна от устата ми, заради притеснението от многобройната публика. Разбира се много хора-бащи, които са гледали филма са изразявали известен дискомфорт след прожекции – “Не бих искал моето дете да мисли така” бяха най-често срещаните думи. Разбираемо е! Филмът е тъжен. Но това не е целено. Напротив. Търсейки хора за интервютата, се стремяхме да намерим различни по заряд истории, за да се добие една по-пълна картина. Дойде моментът, в който сценарият трябваше да бъде започнат. Тогава екипът се събра и всеки един от нас започна да чете събрания материал. Критерият ни беше да отбелязваме местата в текста, които имаха най-голяма тяга и емоционален заряд. В последствие се оказа, че тези места са изцяло и единственно белязани от много болки и тъги.

Тоест провокацията към бащите не е търсен ефект във филма?

Не бих казал, че е провокация, насочена директно към бащите. По-скоро филмът би трябвало да стимулира размисъл у всички зрители. В него става въпрос за постоянната цикличност в генерациите. Децата стават родители на деца и така нататък. Вероятно в нашите семейства се превъртат грешки и отношения, които са започнати някъде преди стотици години.

В три от разказаните истории бащата е нарисуван като вълк. В самото заглавие на филма на английски „Father”, първата буква също е представена като вълк с отворена уста – готов да хапе. Вълкът символизира само страха на детето от бащата или има и друга символика? Например в приказките, които сме чели нашето поколение като деца, а и в популярното от нашето детство съветско филмче „Ну пагади” вълкът е глупав и предизвиква смях и ирония. Вълкът единак, който нощем вие по луната с болка, пък може да предизвика съжаление и съчувствие. Има ли нещо и от тази символика в образа на бащата като вълк във вашия филм?

Разбира се. Вълкът е комплексен символ. В интервютата имаше такъв въпрос – На кое животно оприличаваш твоя баща? Той беше задаван, за да бъде помогнато на авторите да добият по-автентична образност. В много от отговорите се повтаряше вълк и куче. И така този символ изплува и се превърна в един от основните елементи на разказа.

В един от силните за мен моменти във филма бащата на една от героините заминава за Америка, когато тя е съвсем малка, и й хвърля маската на вълка. Тя може да види вече истинското му лице, но за съжаление само по телевизора. Ако приемем, че бащите на нашето поколение са носели маска на вълци, а това не е била истинската им същност, емиграцията ли е била според теб единствения шанс, да се отърват от тази маска в онези времена на комунизъм, в които те са расли? И в този смисъл не излиза ли, че нашите бащи са се държали като вълци по принуда и просто не са имали никакъв шанс да бъдат други?

Според мен животът винаги е принуждаващ. Маските са всякакви – вълци, мишки, коне и мечки, но незаисимо от животното и формата, те винаги са, за да прикрият същността. Да, би могло да се каже, че един от греховете на комунизма е насилствената и задължителна прикритост. В същото време си мисля, че това е сравнително незначителен недостатък на фона на останалите му престъпления.

Друг много емоционален за мен момент беше диалогът между един от героите и неговия баща, междувпрочем единствения представен с човешки образ. Момчето го попита дали си спомня хвърчилото му и бащата възстанови точно как е изглеждало то. Но не си спомняше, че хвърчилото никога не бе летяло. За мен този епизод изразява по изключителен начин емоционалната отчужденост между баща и син – бащата е регистрирал събитията, но не помни емоциите на детето, които са били предизвикани от тези събития. Помни хвърчилото, но не помни, че то не е летяло, което е било най-голямата болка на детето. Според теб има ли такава тенденция при бащите от нашето поколение – да не помнят точно онова, което е било най-емоционално за нас, предвид твоя личен опит с твоя баща и интервютата, направени по повод на филма?

Паметта е по-принцип изключително селективна при всеки един човек. Така че това разминаване се намира във взаимоотношенията между всички хора. Проблемът е в това, че едно дете няма директен начин да изкаже на глас една дълбока болка, а го прави чрез ралични модели на поведение, които не могат винаги да бъдат правилно разбрани от родителите. Детето по-скоро ще се затвори или ще стане агресивно, отколкото да каже “Татко ти не ми обърна достатъчно внимание.” Така се получава едно голямо разминаване, а за паметта това разминаване образува само различни истини.

Както казват авторите на филма, диалогът в него е въображаем. Този разговор никога не е започван. Във филма една от героините признава, че е искала баща й да я обича, да я закриля, да чувства липсата й. Ако това никога не е било изказвано, а се е случвало само във въображението, как е могъл бащата да разбере тази потребност на детето си? Може би той си е мислел, че прави достатъчно за нея?

Децата трудно могат да споделят подобни усещания, тъй като те не боравят с такива формулировки. Във филма образите са детски, но размислите са на възрастни хора. Този контраст, между образ и мисъл, създава драматичност и усилва въздействието върху зрителя.

Разминаването на истина и чувства, за което споменах по-горе, неизбежно ни съпътства в този живот. Това, за мен, е неизбежно и за съжаление е проблем на нашите сетивни способности.

На някои от героите във филма бащите вече са починали. Според теб има ли смисъл в започването на този диалог при такава ситуация – макар и само във въображението? До какво би довел такъв процес? Може ли да има някаква лечителна сила?

Не смея да твърдя подобно нещо, тъй като нямам подобен личен опит. Но със сигурност смятам, че човек трябва вътрешно да се стреми към осъзнаването на тези болки.

Ти не си от героите във филма, чиито истории са разказани, но също си филмирал преди време своя история с твоя баща. В нея се разказва за момче, което иска да убие баща си, но в крайна сметка само го заключва в гардероба. След толкова години отвори ли гардероба и какво видя там?

Може би в стремежа си да се оправдая казвам това, но допускам, че всяко момче иска да убие баща си под една или друга форма. Мисля, че чисто биологически сме предопределени да се държим така. Да вземем надмощие над по-старите, което да ни бъде отнето след време от по-младите.

Относно гардероба – той е ту отключен и съвсем проветрен, ту сякаш седи като кутия без врати.

В днешно време все по-смело започваме да говорим за чувствата си. Ако ние вече общуваме с нашите деца, споделяйки чувствата си и признавайки техните, това ще изгради ли пълноценна връзка или по някакъв начин липсата на изразяване на чувствата в отношенията с нашите бащи в нашето детство, се отразява на общуването ни с нашите деца и днес? 

Може би изказването на нашите чувства би могло да развърже разни вътрешни възли, но не знам дали върши някаква съществена работа в посока усъвършенстване на нашето усещане за света. Убеден съм, че имаме нужда от еволюция на сетивата. Само тогава би могло да съусещаш другите. Твоите деца, твоите родители и всички наоколо.

 

Анимационният филм на Иван Богданов Stupid Boy (Глупаво момче)

Кратък откъс от анимационния документален филм Баща