Този популярен български филм от моето детство на режисьора Николай Волев си припомних съвсем наскоро, когато бе излъчен по БНТ по повод смъртта на незабравимия човек и актьор Велко Кънев. С днешна дата, от позицията на сам станал баща и от тази на син, преоткрил след дълги години на емоционално отчуждение собствения си баща, той ме порази дълбоко. Да обичаш на инат – да, така може да се опише любовта между мен и баща ми в моите детски и юношески години. Със сигурност такава е била любовта и между много други мои връстници и техните бащи, защото филмът е пресъздал доста реалистично времето през 80-те години на миналия век, когато ние бяхме деца.

Да обичаш на инат – бих го интерпретирал като да обичаш, но да изразяваш любовта си, като не я изразяваш. Ето това беше парадоксът на отношенията баща-син в онова време. Радо Пешев остави сина си да бъде набит от безспорно по-силното момче, за да може синът му да научи най-важния урок за онова време – „Като си прав ще се биеш докрай”. Защото – пак по думите на героя на Велко Кънев – „Животът не прощава”. Необходимостта да научи сина си на този урок беше заглушил естествения порив на всеки баща да се притече на помощ на детето си и да му даде бащината закрила, от която всяко дете има нужда. Самият Пламен също понечи първо да тръгне към баща си, но се спря, виждайки строгия му поглед и бе принуден да влезе в неравната битка…сам. Баща ти е някъде там – до теб, но той няма да се намеси да те защити, защото най-доброто, което е знаел и е могъл да направи за теб, е да те остави да се оправиш сам. Така едновременно е изразявал и не е изразявал любовта си. Парадоксално, нали?

Чух от един психотерапевт, че любовта на едно дете към родителя му се изразява в порива му да се втурне към баща си или майка си щом ги види. Затова ако едно дете не реагира на родителите си, това означава, че емоционалната му връзка е прекъсната, поради някакво болезнено за него събитие. Поривът на Пламен да тръгне към баща си беше прекъснат от необходимостта да разбере, че животът не прощава и щом е прав, трябва да се бие докрай.

Какво се случи по-нататък във филма? Пламен приложи същия този урок, научен от баща  му върху… собствения си баща. Поводът беше настояването на директора в училището на Пламен той да се извини на учителя по музика, на когото беше казал, че пее фалшиво – нещо, което всички в училище и самият директор знаят, но не искат да кажат от уважение към възрастта на учителя. Пламен дори успява да запише учителя и пуска записа на баща си с въпроса: „Фалшиво ли пее?” Радо Пешев изпада почти в паника и започва да пита: „Знаеш ли какво ще стане сега?” Но за Пламен нямат значение чувствата и страховете на баща му, защото единственото, което го интересува и на което е научен точно от баща му е дали е прав и ако е прав, то той ще се бие докрай. А това означава, че няма да се извини. Ужасът за един баща в такава ситуация е огромен и обясним. Той отчаяно се пита какво ще стане с момчето му. Ще бъде изключен от училище, а това ще бележи цялата му съдба по-нататък. Но какво изпитва бащата вече няма значение, защото важното е, че Пламен е прав – учителят наистина пее фалшиво.

Когато директорът поставя ултиматум на Радо Пешев, че, ако синът му не се извини, той ще бъде принуден да го изключи, отчаяният баща издърпва ухото на сина си пред всичките му приятели в двора на училището, настоявайки той да се извини на секундата. Тогава последва един от най-драматичните моменти във филма. Пламен заявява на баща си: „Той пее фалшиво. А ти? Ти си крадец. Мислиш, че не знам ли? Крадеш, а мене ще учиш.”

Радо Пешев по професия е експедитор на домати и краставици, които превозва с камион. Той, както и всички негови колеги, отчитат по-малки количества от зеленчуците на контрольорката (героинята на Леда Тасева) срещу определена сума, а неотчетените домати и краставици продават на черна борса. Дори и без да си е давал може би сметка преди това, Радо Пешев знае, че синът му е прав. Обективно погледнато той е крадец, а синът му е забелязал това.

Пламен не се прибира дълго време вкъщи, докато милицията не го открива и връща при родителите му. Пламен казва на баща си, че го мрази и след като получава плесница за тези си думи, престава да му говори. Радо прави всякакви опити да осъществи контакт със сина си, но за Пламен той вече не съществува. Бащата разбира, че единственият шанс отново да спечели доверието на сина си е да му докаже, че не е крадец. А за да го направи трябва да се бие докрай…сам…и без да очаква каквото и да било съчувствие.

Той започва. Първите думи „Пиши точно” към контрольорката отекват болезнено в съзнанието й. Застаряващата героиня на Леда Тасева е свикнала да получава комплименти и добро отношение от шофьорите, защото има ключово значение в схемата им. Тя се нуждае от одобрение и харесване, което очевидно й е давано по други причини, а не защото е особено красива и привлекателна. Отказът на Радо да продължи участието си в далаверата за нея означава, че той няма да я харесва повече. Останалите колеги на Радо пък се чувстват застрашени да не би той да е надушил някаква проверка срещу тях и да иска да се измъкне чист. В крайна сметка Радо Пешев е подложен на непрестанни проверки от контрольорката и принуден да разтоварва и товари стоката нон стоп до пълно изчерпване на силите си. Тормозът върху Радо стига своята кулминация с побоят над него от страна на колегите му, осъществен пред хладния и безчувствен поглед на контрольорката.

Пребитият Радо се прибира вкъщи смазан, но и облекчен, че може би най-после е изкупил вината си и ще може да говори със сина си. Преди това той безрезултатно е падал на колене пред сина си, умолявайки го да му каже поне една дума. Но дори гледката на обезобразеното и в кръв лице на Радо Пешев не трогва сина му. Както и набитият Пламен с течаща кръв от носа не беше трогнал баща му в началото на филма, или поне баща му не беше му показал, че това е така, защото за него по-важно беше да научи сина си да се бие докрай. Тогава героят на Велко Кънев проумява собствения си урок, че  „Да се биеш докрай” означава наистина докрай. Качва се на камиона, отзад на който в последния момент успява да скочи и Пламен, и го подкарва към омразния контролен пункт – символ на срамното минало. Колегите на Радо се разбягват панически пред камиона, а контрольорката успява да излезе от пункта секунда преди камионът да се вреже в него.

Пламен слиза от каросерията и влиза в шофьорската кабина на камиона при баща си, който седи неподвижен, с клюмнала глава и гърди отпуснати върху волана. Тогава му казва: „Татко…татко, обичам те”.

Освен че ме разчувства дълбоко, филмът провокира у мен някои въпроси. Колко дълъг е всъщност пътят между „Щом си прав ще се биеш докрай” и „Татко, обичам те”? Истина ли е, че животът е гаден и не прощава? Необходимо ли е да сме прави, ако така раняваме хората, които най-много обичаме? Ще има ли изобщо нужда от битки и доказване, ако просто признаваме собствените си и на хората около нас чувства и правото им да съществуват такива, каквито са?

Не трябва да забравяме, че бащите на моето поколение са всъщност първото следвоенно поколение. Едва ли през 50те години на миналия век е било възможно изобщо да се говори за чувства, особено от мъже, които са били възпитавани да бъдат твърди, за да оцелеят в суровия свят. А кой не би се съгласил след една унищожителна война, взела милиони жертви, че светът е суров, а животът не прощава?

Бащите като Радо Пешев са правили за синовете си най-доброто, на което са били способни тогава. Днес времената са други и ние – техните синове – вече сме мъже, които могат да си позволят да изразяват чувства. Макар безспорно и за нас да е трудно и дори болезнено, ние можем да признаем на нашите бащи колко сме страдали, защото сме имали и имаме нужда от бащинска закрила и от това да усещаме бащинската любов към нас. Тази любов, която те не са ни показвали, защото са вярвали, че точно така ни помагат най-много. И ние сме ги обичали по същия начин, който сме видели от тях – без да им го казваме и показваме. Вероятно мнозина продължават да обичат бащите си по този начин и днес – на инат. Инат, който понякога може да се сбърка с омраза и отчуждение. Инат, който прикрива болката от неизказаната, несподелена и неизживяна любов между баща и син, но зад който всъщност стоят дълбоко заровените в сърцето три думи: „Татко, обичам те”.