Faith of the Fatherless – в буквален превод „Вярата на нямащите баща”, е книга на американския психолог Пол Витц. Подзаглавието на книгата е Психология на атеизма. В нея авторът прави интересно изследване върху най-знаковите мислители и философи на 19 век, известни със своите атеистични възгледи. На популярната теория на самите атеисти, че Бог е отражение на нашите собствени нужди от сигурност и закрила и поради това измислен от нас, за да ги задоволи, Витц противопоставя тезата, че самият атеизъм също има своето психологическо обяснение. А то е, че голяма част от изследваните атеисти (а тя за него е достатъчно голяма да обоснове правотата на извода му) са имали така наречения от Витц „дефектен баща”, което се е дължало на различни причини – отсъствие изобщо на баща или негова смърт, безразличие, враждебност, слабост, страх и др.
Разочарованието и възмущението на син от баща е причина и за неговото несъзнателно отхвърляне на Бога. Този извод изглежда повече от логичен особено в контекста на християнската религия, където самата връзка между човек и Бог е уподобена на отношенията между баща и син и баща и дъщеря, а в православието и католицизма дори самото обръщение към свещениците е „отче”. И наистина, как някой, който е изпитал жестока болка в отношенията със собствения си баща би могъл да нарече „татко” своя небесен отец или свещеник, подпомагащ общуването му с Бога, без това да предизвика подсъзнателно изпитване на същата болка и желание за бягство от нея?
Ето някои кратки биографични данни за най-известните атеистични умове в областта на философията през 19 век и отношенията с техните бащи, представени от Витц в книгата му, която започва с най-полулярния атеист в света – Ницше, останал в историята си с фразата си „Бог е мъртъв”.
Фридрих Ницше (1844 – 1900)
Ницше е роден в малко селце в днешна Германия в семейството на Лутерански пастор. Биографите на Ницше сочат, че в първите години на живота си малкият Фридрих е имал изключителна близост със своя баща. Малко след петия рожден ден на бъдещия философ обаче, баща му умира, след като една година преди това е страдал от болест на мозъка, причиняваща му понякога дори епилептични пристъпи.
Ницше често споменава смъртта на баща си като огромна загуба, която никога няма да забрави. В свои спомени, които описва в тийнейджърска възраст, Ницше обръща специално внимание на деня на смъртта на баща му, погребението и мрачните и меланхолични чувства, които тогава обземат душата му. Когато е на 24 г. той пише следното за баща си: „Умря толкова скоро. Липсваше ми стриктното и висше ръководство на мъжки интелект”.
Освен че безспорно е обичал своя баща и смъртта му е била шокираща за него, Ницше също така е бил повлиян от слабостта на баща си, белязала последните му земни дни. Когато през 1888 г. Ницше претърпява психологически срив, от който така и не се възстановява, той отдава страданието си на нервно изтощение, наследено по думите му от баща му, който умира „от последиците на перверзна липса на жизнена енергия”. Също така Ницше оприличава баща си „повече на деликатно напомняне за живота, отколкото на самия живот”.
По някакъв начин и във всички случаи достатъчно логично, болнавостта и слабостта на баща му е асоциирана от Ницше и с християнската вяра, която е символизирал за него баща му. В основата на критиката на Ницше към християнството и християнския Бог лежи именно липсата на „жизнена сила”. Доминацията на жените в живота на Ницше след смъртта на баща му също изиграва своята роля в отричането на християнството, което за него е нещо за жени – „признак на слабост и робски манталитет”. На християнството Ницше противопоставя бог Дионисий като силен израз на жизнена сила, както и идеите за свръхчовека. Според Пол Витц именно свръхчовека е идеализираният бащински образ, който Ницше търси през целия си живот след смъртта на биологичния си баща.
Сред философите-атеисти, които подобно на Ницше губят бащите си още в невръстна детска възраст са Давид Юм (едва на две години, когато умира баща му), Бертран Ръсел, авторът на „Защо не съм християнин?” (на четири години), Жан-Пол Сартр (на година и три месеца) и Албер Камю (на една година).
Друг известен атеист Артур Шопенхауер има позитивна връзка с баща си в детството си, но, когато е на 17 г., баща му се самоубива, като скача от третия етаж. В ранното творчество на Шопенхауер се говори почти изцяло за самота и страх от изоставяне, тъй като баща му, който е заможен търговец, е пътувал много и почти постояно е отсъствал от вкъщи. Флорис Шопенхауер проявява интерес към сина си, когато той е на осем години и тогава започва краткият период на щастие за младия бъдещ философ. Денят на бащината му смърт е „най-тъмният ден в живота на Артур” и той обвинява майка си за самоубийството на баща си. Цялото последващо творчество на Шопенхауер е фокусирано върху страданието и човешката воля като ключови за разбирането на живота.
Друга група атеисти, описана от Пол Витц, е обединена от наличието на бащи, които са слаби или са насилници. Сред тях специално внимание заслужава бащата на психоанализата, откривателят на т.нар Едипов комплекс – Зигмунд Фройд.
Зигмунд Фройд (1856 – 1939)
Биографите на Фройд са единни в оценката си за неговия баща Якоб като лош по отношение на сина си и слаб мъж, неспособен да осигури семейството си. Бащата на Фройд също така остава пасивен срещу антисемитизма. Младият Зигмунд е дълбоко шокиран, че баща му е позволил на антисемит да го нарече „мръсен евреин” и да му свали с удар шапката без изобщо да се противопостави. Обратно на своя баща, Зигмунд Фройд се бори физически и интелектуално с антисемитизма, проявява безспорна смелост и горещо адмирира проявата на смелост у другите.
Вероятно недостатъците на Якоб Фройд обаче не са се свеждали само до неговата слабост, за което свидетелстват писма на вече възрастния Зигмунд. В тях баща му е наречен сексуален извратеняк, от когото са страдали собствените му деца. Затова едва ли е странно, че Фройд поставя омразата към бащата в основата на Едиповия комплекс. В същото време бащата на Фройд е религиозен, спазващ традициите на юдеизма, което също е допринесло за асоциирането на неговата слабост и сексуална извратеност с неговата религиозност от страна на сина му, който заключава: „Психоанализата … всеки ден ни демонстрира как младите хора губят своята религиозна вяра в момента, когато авторитетът на бащата рухне.”
Към групата на атеистите със слаби бащи и/или бащи-насилници, Пол Витц причислява още: Томас Хобс – бащата на модерната философия, определян като атеист и скептик, макар и никога да е наричал сам себе си такъв (баща му е викарий от Англиканската църква, описан като холерик, слонен към хазарт, който изоставя семейството си); Волтер, един от най-големите критици на християнството, чийто баща при една от многобройните им караници пожелава сина му да бъде изпратен в затвора или в изгнание, а самият Волтер сменя рождената си фамилия и започва да вярва, че е син на друг, като изразява предпочитанието си да бъде нечие копеле, отколкото син на собствения си баща; Лудвиг Фойербах – първият философ, който формулира идеята за Бог като проекция на собствените ни нужди, чийто баща напуска семейството си след любовна афера с жена на свой приятел и години по-късно се завръща след смъртта на любовницата си; Самуел Бътлър, чийто баща е бил тираничен и го е малтретирал физически; известният английски писател Хърбърт Уелс, за чийто баща има сведения, че е бил комарджия, пренебрегнал изцяло жена си и многолюдното си семейство; и др.
Като контрапункт на „дефектния баща” при изброените атеисти, Пол Витц представя кратки автобиографични данни за редица други мислители и философи от същата епоха, които са защитавали теистични възгледи и са се отличавали с вярата си в Бог. Такива са Джордж Бъркли, Томас Рейд, Едмънд Бърк, Моузес Менделсон, Уилям Пейли, Шатобриан, Киркегор и други. При всичките се наблюдава силна положителна връзка с баща или равностойна бащинска фигура.
Витц разпростира хипотезата на дефектния баща и върху някои от големите диктатори на 20 век, останали в историята си с омразата си и ненавистта си към религията. Йосиф Сталин като момче е обект на незаслужени и свирепи побоища от страна на баща му, които го правят твърд и коравосърдечен, а и зараждат пословичната му омраза към всички авторитети, стоящи над него. На подобни изтезания е подложен в детството си и Адолф Хитлер. Когато бащата на Хитлер умира, той е на 14 години и оттогава никоя друга бащина фигура не влиза в живота му. Интересното е, че Хитлер припознава като близка философията на Ницше и Шопенхауер, но следва да се отбележи, че от нея той взима най-вече акцента върху човешката воля. Дълбоката враждебност на Хитлер към християнската религия може да се търси в нейния юдейски произход, обществената й значимост или, както твърди Пол Витц – в представения в Библията Бог като баща.
Всички изследвани личности от Витц в книгата му са мъже с изключение на известната американска атеистка Мадлин О’Хеър, която завежда съдебно дело за забрана на молитвата в американските училища, но за Витц тя следва характерния за мъжете шаблон. В мемоарите на нейния син е описан опит на Мадлин да убие баща си с кухненския нож.
Според Витц, макар и корените на агресивния атеизъм да са идентични при мъжете и жените, двата пола имат различни разбирания за Бога след отхвърлянето им от техните бащи. За мъжете Бог е предимно израз на справедливост и ред в света и едва на втори план е личност, с която някой може да има връзка. При жените Витц наблюдава точно обратното – връзката с Бога е на преден план, а редът и справедливостта, които той символизира, са вторични. Затова, когато един мъж е отхвърлен от баща си, той ще търси алтернатива на принципите на справедливост и ред в някакъв интелектуален и идеен заместител на Бога – разум, наука, прогрес, хуманизъм, социализъм, комунизъм или екзистенциализъм. А една жена по-скоро ще търси предефиниране на връзката с Бога като отношение, намирайки я за потискаща за жените, поради патриархалния й характер. Според Витц, феминизмът е добре известен именно с това предефиниране на Бог като жена – Богиня или Бог майка. Витц изследва биографиите на някои от най-популярните феминистки като Симон дьо Бовоар, Айн Ранд, Джил Джонстън и Кейт Миллет и при всичките открива потвърждение на теорията си за „дефектния баща”.
Хипотезата за „дефектния баща” обаче не е абсолютна. Като пример за изключения Пол Витц посочва Дени Дидро и Карл Маркс, като също така изказва мнение, че и други такива могат да бъдат намерени.
Намерението на автора не е да докаже, че „дефектният баща” предопределя нечия вяра или невяра в Бог, а единствено да покаже как този психологически фактор може подсъзнателно да повлияе на съзнателния ни избор дали да бъдем вярващи или невярващи. А този избор може да бъде направен съзнателно и свободно дори и при наличие на дефектен баща.
От моя гледна точка и с оглед на целите на Фондация Бащинство, трудът на Витц демонстрира по блестящ начин важността на бащата в живота на всеки един човек, описвайки как липсата или присъствието на баща или на равностойна на него фигура, са белязали житейския, професионален, научен и творчески път на толкова знаменити умове и личности.
След като прочетох книгата ми дойде наум да перифразирам популярния израз Cherchez la femme, Търси жената, на Cherchez le pere – Търси бащата.
Борис Колев, Фондация Бащинство
Линкове към лекция на Пол Витц по темата: