За пръв път баща ми ме качи на ски през…трябва да е било някъде началото на осемдесетте години на миналия век. Бях съвсем малко момче, а първата „писта”, по която се спуснах беше бабунката в Южния парк. Помня, че баща ми ме караше да сядам върху ските така, че все едно се пързалях на шейна. Емоцията беше върховна. Помня колко бях превъзбуден и как повтарях на баща ми: „Татко, нали вече ще ме взимаш с теб по големите писти и ще се спускаме заедно!”.
Да, баща ми беше, а и още е, много добър скиор. Роден в Самоков, израснал по пистите на Боровец, жив свидетел на цялата еволюция на ски екипировката – от дървените ски с връзки, през дългите ски Младост – Атомик, когато аз бях дете, та чак до днешните. Ех, аз днешните не ги разбирам много….останах си само с онези дългите от моето детство. Но за това след малко. Сега искам да си припомня баща ми на пистата – изключителен финес, стил като на най-добрите слаломисти от тогавашната българска школа, сред които, разбира се, блестеше най-великият български скиор за всички времена Петър Попангелов, също тръгнал по звездния си път от пистите на Боровец. Как мечтаех като дете да карам като баща ми. Помня флагчетата, които носеше вкъщи от аматьорските състезания, в които участваше. Разказвах на съучениците си как е печелил състезания. Това, да си призная, май не беше съвсем истина…но все тая…аз се чувствах горд с него.
Та баща ми ме взе на големите писти…първо на Витоша, после на Боровец, Мальовица, Банско. Но всичко приключи на Ветровала на Витоша. Аз паднах и така си бях усукал ските, че не можех да се помръдна. Баща ми ме наближи и ми каза да ставам, след което ме гледаше безучастно и чакаше да се оправя сам. А аз наистина не можех да помръдна. Баща ми се ядоса много на безплодните ми усилия да се изправя, започна да крещи, наговори ми един куп болезнени за мен думи. Разбира се, аз вече не помня думите, но помня болката. Тогава изрекох и клетвата: „Аз никога повече няма да карам ски с този човек!”
Някъде осем години по-късно започнах пак да ходя на ски вече без баща ми. Емоцията от детството ми обаче беше изчезнала. Понякога виждах скиори, чийто стил напомняше неговия – ех, аз така и не се научих и няма да се науча да карам така.
Дълго време за мен ските бяха повод просто да отида в планината, да подишам малко чист въздух, да се видя с приятели. До тази зима.
В края на януари 2016 г. записахме за втора година сина ми Валери на ски училище на Алеко. Миналата не успях да отида да го гледам, но баща ми ходи. Тази вече отидохме заедно с баща ми за деня на завършването му. Баща ми си беше взел и ските. На Алеко беше пълно с деца. Сред тях разпознахме и нашето момченце. Баща ми толкова се въодушеви, че щом Валери сграбчи котвата на влека и потегли нагоре, той започна да се катери със ските успоредно с него. След това се спуснаха заедно надолу. Видях Валери да пуска ските смело напред без да се страхува от нарастващата скорост и стоейки здраво на крачетата си. А личицето му сияеше. Баща ми започна да се качва на детското влекче наравно с децата и изобщо не се притесняваше от това.
На церемонията по завършването всички деца получиха медали. А Валери ми каза: „Татко, много съм щастлив на ските. Искам пак да ме запишеш”.
Тогава се заогледах за баща ми и не го видях. Чак когато вдигнах глава нагоре към върха го забелязах, че се е качил високо – по онази емблематична писта Стената – най-трудния тест за високо скиорско майсторство. Затаих дъх. Все пак е на 65 години вече. Но той го направи по същия начин, както и преди повече от 25 години. Онзи стил, който аз така и не усвоих. Когато ни достигна, той също изглеждаше много щастлив. Блясъкът в очите му беше почти същия като на Валери, когато ми се похвали: „Тати, спускам се като стрела”.
Вероятно същият поглед съм имал и аз… преди много години на една бабунка в Южния парк. Сега ските може и да не ми носят точно тази емоция, но пак се чувствам щастлив. Защото виждам този блясък в очите на моя баща и на моя син.
Борис Колев, фондация Бащинство