Датата 12 април е изключително важна за мен. На нея преди две години се роди един много важен човек в моя живот – сина ми Валери. Самото му име идва от латинската дума valere и означава да бъда стойностен, значим или просто важен. Когато един ден Валери се научи да произнася името си, защото ако го попитате сега той се казва Айе, все едно ще казва „Аз съм важен”.

Беше краят на август на един малък плаж в Равда. С жена ми си лежахме блажено до морето, когато аз отворих книгата, която си бях донесъл да чета. Бях взел буквално първата книга под ръка и нямах представа какво пише в нея. Началната глава се казваше 12 април. Щом зърнах заглавието й веднага съобщих тържествено на жена ми, че вече знам кога ще се роди детето, което бяхме заченали преди по-малко от месец.

В началото на декември същата година предприех едно вълнуващо пътешествие към самия себе си чрез един семинар за себепознание. Няма да навлизам в подробности за него, защото ми е изрично забранено, но все пак ще кажа, че там срещнах моя много добър приятел сега Антон, който също като мен по това време чакаше дете. При една от игрите Антон трябваше да защити правото си да оцелее в играта и той изтъкна като довод факта, че чака дете и жена му има нужда от него. „Ама че егоист” – помислих си аз. „Намесва детето и жена си, за да отърве собствената си кожа”. Аз си загинах съвсем спокойно, като част от мен не спираше да ми напомня, че това бе просто някаква игра. В един момент обаче сърцето ме преряза – ами ако не беше игра? Аз тъкмо бях открил щастието – жена ми и детето, което създадохме с толкова любов, а дори не споменах за тях и бях готов да си умра с успокоението, че е наужким. Дори се издразних на Антон, че всъщност каза това, което трябваше аз да кажа, без дори да го осъзная. Сривът беше толкова голям, че нямаше как да не стана и да не споделя вътрешната си нищета с фасилитатора. Попитах го: „Как така, при положение че толкова обичам жена си и заедно сме толкова щастливи с очакваната първа рожба, сърцето ми не трепна дори в момента, когато Антон каза, че чака дете и че това му дава право повече от всеки друг да иска да оцелее. Нима моето дете не е поне толкова важно, колкото това на Антон? И няма ли и то нужда от баща точно толкова, колкото и детето на Антон?” – попитах с болка аз. Фасилитаторът ме изслуша с внимание и тогава каза нещо, което и до ден днешен кънти в съзнанието ми. Каза ми „Това дете си ти самият”.

Е, аз съм Борис Колев. Аз също съм важен. И трябваше да го осъзная преди на тази земя да се появи сина ми Валери. Трябваше да се подготвя за това уникално изживяване, което промени завинаги живота ми – бащинството. Да отворя всички стари рани и започна да живея от сърцето си. Сега създавам фондация Бащинство и този сайт. Правя го със сърцето си и го пускам да полети към още, дай Боже, хиляди и милиони сърца. Все пак е 12 април. На тази дата за пръв път човек е полетял в Космоса. Затова и аз мога да си помечтая.

И още нещо. 12 април е рождената дата на сина ми Валери. А всяко дете в известен смисъл е Валери, защото всяко дете е важно. Но е също така важно до всяко дете да има и един не по-малко важен баща (биологичен или просто изпълняващ тази роля), който да му го покаже.