Кои са най-популярните българи баща и син?
За мен, без съмнение, това са Петко и Пенчо Славейкови, чието фамилно име носи и популярен столичен площад. Преди време, докато правех магистратурата си по международно бизнес право в Будапеща, попаднах на статия в американско списание, в което пишеше за площад Славейков в София. За съжаление, в нея името Славейков се използваше като синоним на нарушаване на авторски права, заради пиратските дискове, които се продавали там. Как ли биха се почувствали Славейкови, ако можеха да разберат с какво се свързва името им в САЩ около век след смъртта на Пенчо.
Но…не това е темата на настоящата статия. Тя е за това какво знаем за отношенията между тези титанични фигури в българската история и литература. Какъв баща е бил дядо Славейков? Как и до каква степен той е повлиял в психологически и творчески аспект на сина си Пенчо?
От биографията на Петко Славейков е известно, че той е имал осем деца. В най-ранните им години за отглеждането и възпитанието на децата се грижела предимно майка им Ирина – Славейковата съпруга, тъй като бащата бил зает с обществените дела и почти изцяло отсъствал от дома. Все пак, когато достигнели подходящата възраст, Петко взимал синовете си при себе си да му помагат, като в този период ги учел на ред и дисциплина, а и ги подпомагал в образованието им.
Петко Славейков имал свои виждания и очаквания за поприщата, в които да се реализират синовете му. Така например сина му Христо бил изпратен от баща му, който по това време бил министър на вътрешните работи в правителството на Петко Каравелов, да учи за инженер в Белгия. Издръжката му била за сметка на българската държава, тъй като за изграждането на свободна България били необходими инженери. Христо обаче самоволно решил, че не му се учи повече инженерство и пожелал да учи за адвокат или в Швейцария, или във Франция. Петко Славейков избухнал срещу сина си и го обвинил в мързел и безцелно харчене на бащините и държавните пари. „Щял си да заминеш за Женева. Защо? От леност да не учиш химия, математика, естествени науки… Дали, байно, не ще бъде по-добре, дето ще правиш такъв хайлашки хисап и дето ще ставаш такъв пророк да ми прокобваш печални резултати, да си подойдеш, че освен дето ще спечелиш цели пет години, няма да похарчиш и никакви пари – народни били те, или бащини.“
За продължаването на литературната традиция в семейството дядо Славейков възлагал най-големите надежди на четвъртото си дете – Райчо. Той обаче се споминал още на 17 г., а баща му с голяма мъка констатирал: „Умря най-големият поет”. Очевидно Славейков не очаквал и не вярвал, че такъв би могъл да се окаже най-малкият му син Пенчо.
Отношението на Петко Славейков към Пенчо в детството му се съдържа в популярното стихотворение „Малък Пенчо”, чийто герой не иска да чете, защото го мързи и все „дири да играй”. Ако това е била оценката на баща му за него, можем само да си представим как се е чувствал Пенчо. Голямата му любов и муза на бъдещия поет Мара Белчева, която го познава от дете, също го описва като игриво момче, което тичало след момичетата, подкачало ги и ги веселило с шегите си. Седем години били отминали от последната им среща, когато Мара Белчева вижда отново Пенчо, за да констатира, че „у него не останало нищо от детето”. Замръзването на пързалката на 19 годишна възраст и тригодишното приковаване към леглото отнемат детската игривост на Пенчо, но отприщват неговия поетичен талант. Дали защото е бил недооценен от баща си като малък и е искал да му докаже, че е сбъркал в преценката си, или по друга някаква причина, най-малкият Славейков започва творческия си път с желанието не просто да бъде поет, но да достигне до абсолютното поетическо съвършенство.
В идеен план се твърди, че Пенчо Славейков е силно повлиян от немския философ Фридрих Ницше. Най-силното доказателство за това е поемата „Химни за смъртта на свръхчовека”, която Славейков пише. Самата Мара Белчева обаче намира разлика между Ницшевите идеи за вечния възврат и Славейковите за вечното превръщане. Според нея при Ницше „всичко що е било, се връща, без каква да е промяна. У Славейкова това, което е било е само материал за строежа на бъдещето, степен към по висшето”.
В статията ми „Faith of the Fatherless или Психология на атеизма” имах възможност да разгледам накратко отношенията между Ницше и неговият баща и как те са повлияли на философските му възгледи. Ницше загубва баща си на 5 годишна възраст, като преди това е свидетел на болнавостта и слабостта на родителя си през последните му земни дни. Тъй като баща му е бил ревностен християнин, впоследствие негативното отношение на Ницше към слабостта на баща му прераства и в критика към християнския Бог, на когото според Ницше му липсвала „жизнена сила”. Затова и той му противопоставя идеята за свръхчовека.
Пенчо Славейков изглежда е имал точно обратния тип баща – силен, властен, доказан авторитет и признат от всички народен поет. В поемата „Химни за смъртта на свръхчовека”, след като завършва своето съзидателно дело Бог е изморен и изчерпан. В друга поема – „Как Господ-Бог даде воля да стане земя и какво подир това стори Сатанаил” Господ е също толкова изморен – „като творците земни, слаби хора”. Според Мара Белчева такава именно е задачата на Свръхчовека в Пенчо Славейковото творчество – „да завърши недовършеното от уморения Творец”.
В стихотворението „Баща ми в мен” Пенчо Славейков отново застъпва идеята за довършването на делото на бащата чрез умножаване на неговите дела
„При твойто слово аз и своето прибавих,
дела приумножих при твоите дела:
и съд на бъднето да чакам се изправих
с теб – две со подвизи увенчани чела.”
Към днешна дата можем да потвърдим, че Пенчо Славейков е успял да се нареди до баща си по авторитет и значимост. Дори и само заради това, че е седнал до него на пейката на площад Славейков. Но какви ли свръхчовешки усилия му е коствало това доказване? Известни са многократните редакции, на които той е подлагал своите произведения, за да могат те да достигнат изящността и съвършенството, към които той се е стремял. Както свидетелства Мара Белчева, към собствената си нравственост също бил безкомпромисен, като бил готов да се самонакаже в случай, че позволял на някоя дребнава или скъперническа мисъл да му дойде на ума.
Защо Пенчо Славейков толкова много се е стремял да бъде свръхчовек? Защо е осъждал игривостта и спонтанността у себе си? Може и да греша, но все пак ще рискувам да го напиша – за да заслужи любовта и признанието на баща си, които не е получил в детството си. Защото баща му не харесвал онова дете, което все дирело да играй. След като заспало на пързалката, това дете останало завинаги замръзнало там.
Борис Колев, фондация Бащинство
Линкове: