За пръв път го видях през есента на 2004 г. в дом за деца лишени от родителска грижа в едно градче край София. Ще го нарека Албърт. Албърт беше тризнак – имаше две сестри – също изоставени в дома. Тогава беше на 12 години – момченце. Помня детската му усмивка. Помня и че го видях във Велинград при посрещането на новата 2007 г. и на един летен лагер същата година. Тогава, в една от вечерите през онова лято, Албърт изигра скеч под моята режисура. Получи се супер и всички много се смяхме.

По някакъв начин с Албърт се сближихме. Видяхме се и когато беше дошъл да учи в София. Не му се получиха нещата и той се върна пак в дома. Възпитателките разбраха, че съм му близък и ме търсеха, за да се оплачат от него и от страшната според тях агресия, която носи у себе си.

Албърт завърши средното си образование. Изкара матурата с тройка, която си беше уредил предварително – така де, нали е изоставено дете, защо да не му се помогне и той да има шанс в живота. Дойде в защитено жилище близо до София. Там едни любезни хора попитаха Албърт каква е мечтата му. А тя беше да вземе шофьорска книжка и да учи една определена специалност в популярен столичен университет. И тези любезни хора го подкрепиха. Вярно, първата част от мечтата не се получи, защото Албърт бе скъсан на листовките, но втората стана реалност от първия опит.

Помня как Албърт ми звънна по телефона и тържествено ми обяви, че е приет за студент. Аз се опитах да отговоря на ентусизма му, но все пак не се сдържах и го попитах колко е изкарал на изпита. „Малко ме е срам да ти кажа” – започна плахо той. „Е, все пак нали си приет” – опитах се да го предразположа аз, очаквайки да чуя, че е изкарал тройка и да го окуража, че това е едно сериозно постижение. „Двойка” – едва промълви той. Оказа се, че Албърт е бил приет с тройката от матурата по математика.

Така Албърт получи място в престижна специалност на известен столичен университет. Прекрасните хора, които му помогнаха да сбъдне мечтата си, не го изоставиха и му уредиха и работа като техническа поддръжка в детска градина. Албърт не харесваше тази работа, били го експлоатирали срещу мизерно заплащане и го карали да върши работа, която не влизала в трудовата му характеристика. „Така е – съгласявах се аз – все пак твоята мечта е да се занимаваш с коли. В момента вършиш това, за да оцеляваш, докато натрупаш уменията и квалификацията да вършиш работата, която ще ти доставя удоволствие”. И започнах да решавам заедно с него листовки, за да може Албърт най-сетне да вземе тази прословута книжка.

Повтарях му, че не трябва да се явява преди да започне да ги решава без нито една грешка. Веднъж обаче Албърт реши листовка, в която беше направил минимума допустими грешки и веднага след това отиде на изпит. Неуспешно. А вече парите, дадени му от онези прекрасни хора, бяха свършили и той трябваше да поработи за третия си шанс.

Албърт напусна детската градина и започна работа на автомивка. С помощта на един друг прекрасен човек, който подкрепя младежите с трудно минало. Албърт вече беше близо до колите – дори и само, за да ги мие. Не издържа дълго там – изгониха го. Тъжно!

Когато дойде да ми каже за сполетялата го несполука, аз видях в това знамение. Тъкмо бях стартирал с приятели бизнес, за който щяхме да имаме нужда от шофьори, но на първо време ни трябваха хора за чисто физически труд. Албърт можеше да се докаже като работник и след като вземе книжката да получи правото да управлява бус из улиците на София. И щеше да работи на практика при мен. Какво прекрасно стечение на обстоятелствата! Вдъхновяващо!

Албърт започна под прякото ръководство на моя най-добър приятел от детството ми. Истинска бащинска фигура – такава, от каквато, мислех си аз, Албърт има нужда. Приятелят ми неколкократно го хващаше в лъжа. Обясних му, че Албърт е израснал в дом, където лъжата е било единственото средство да оцелява. Говорих и с Албърт, за да му внуша, че лъжата вече не му служи и само истината би го отвела до успеха. Разбирах, че му е трудно и затова прощавахме лъжите му. Впоследствие по същата причина простихме и неохотата за работа и изключително ниския му коефициент на полезно действие.

Един ден приятелят ми ми разказа как е попитал Албърт колко кашона следва да подготви след като предния ден са направили четири, а поръчката е за 16. Албърт не е успял да отговори. Същото се е случило и със сложни изчисления като 8 по 4 и дори 3 по 10. Студентът в престижна специалност на престижен столичен университет, в който основно се набляга на математиката, не знаеше таблицата за умножение.

Пак говорих с Албърт и се опитах да го убедя да се раздели с фалшивата си самоличност на студент. Да не се вкопчва в някакъв привиден успех за пред другите, за който той няма и капчица заслуга. Исках да му покажа, че той е достатъчно ценен с това, което е, и точно затова сме готови да му дадем шанс. „Работата при нас ще бъде твоят истински университет, а моят приятел – твоят професор”.

Около седмица по-късно Албърт дойде вкъщи. Оплака се от работата, от отношението към него и от факта, че колегата му взимал повече, а работел по-малко часове от него. Накрая изплю камъчето – имал предложение от декана в университета да продължи следването си (Албърт беше прекъснал след като не му бяха дали необходимите заверки, за да се яви на първите изпити), както и да работи като поддръжка в същия университет. Щял да изкарва много повече пари, отколкото при нас. Не възразих, само помолих Албърт да остане още една седмица, докато му намерим заместник, а и, кой знае, можеше да размисли.

Албърт не успя да изкара тази седмица. Приятелят ми го изгони. По същия начин, както преди го бяха изгонили и от автомивката. Потърси ми сметка за начина, по който беше отпратен. Не го бил очаквал от мен. Така е. Аз не постъпих като прекрасните, любезни и помагащи хора. А Албърт все пак е в неравностойно положение – имал е тежка съдба. И наистина е в такова положение – докато ми говореше в съзнанието ми нахлуха образите на някои преподаватели и шефове, които съм имал в живота си. Албърт стоеше над мен и вярваше, че има право да ми търси сметка.

Но и аз имам право на избор. Сбогом, Албърт! Обичам те и в момента това е единствения начин, по който мога да ти го покажа. Да спра да ти помагам. Защото истината е, че аз не мога да ти помогна и „помагайки” ти само те засилвам допълнително към пропастта. Единственият шанс да ти помогна наистина, е бил да се преселя при теб в онази далечна 2004 г. или да те взема при себе си и да бъдем ежедневно заедно през всичките тези години. Сега е безнадеждно късно. Но аз винаги ще помня детската ти усмивка.

Борис Колев, фондация Бащинство