BLOODRUSH след едно наистина голямо Рок междучасие

Конкурсът за най-добра ученическа рок и метъл банда „Голямото рок междучасие”, представен за пръв път като риалити шоу по БНТ, провокира у мен много емоции и размисли. Беше изключително интересно и вълнуващо да видя днешните ученици и особено най-малките от Рок кидс, облечени с фланелки на нашите собствени идоли от детството като Металика, Гънс Ен Роузес, Слейър, Нирвана, Ей Си Ди Си, Кис, Айрън Мейдън, и изпълняващи по вдъхновяващ и затрогващ начин техни парчета. Едва ли в която и да било друга област от живота на днешните ученици може да се наблюдава такава пълна приемственост и такова музикално и емоционално свързване между поколенията, между бащите и децата, както това се случи пред очите ни в света на любимата ни рок и метъл музика.

Това бе една вълнуваща среща, осъществена точно в междучасието – между изпълнените с ангажименти часове, както на учениците, така и на техните родители. И това наистина бе едно ГОЛЯМО междучасие, като съвсем нямам предвид само времетраенето му.

А големият въпрос, който аз си зададох беше: Как се случи този феномен, че рок и метъл звездите от нашето детство (говоря за осемдесетте и деветдесетте години на миналия век), продължават да са такива и днес за нашите деца и не бяха сменени с други по-съвременни герои?

В своята книга „Да бъдеш мъж днес” американският писател и поет Робърт Блай отбелязва как гладът за бащинство в САЩ се превръща в глад за крал. През 60-те години в Щатите мъжете започват все повече да инвестират времето си в развитие на професионалните им кариери и изоставят семействата си, превръщайки се за децата си в обикновени доставчици на играчки. Тенденцията за отчуждаване на бащата от семейството и децата се засилва през 70-те, за да се достигне до бума на разводите през 80-те. Гладът за бащинство и за изгубената мъжка идентичност ражда и създава ореола около новите модели за подражание – рок звездите. Първата голяма такава, която неслучайно се сдобива с титлата Крал на рока е, разбира се, Елвис Пресли. Самият Елвис избягва да говори за баща си, за когото се знае, че е бил в затвора, и боготвори майка си. Смъртта на Краля през 1977 г. се понася изключително болезнено от милионите му почитатели, като част от тях и до днес отказват да повярват в нея.

Типичната автобиография на почти всеки фронтмен на знакова метъл банда от 80-те започва с информация за тежък разрив с бащата още в ранна детска възраст. Джеймс Хетфийлд от Металика е изоставен на 13 годишна възраст, като малко по-късно майка му се разболява от рак и умира, за което той дълги години обвинява баща си. Аксел Роуз от Гънс Енд Роузес е сексуално насилван от биологичния си баща. Кърт Кобейн от Нирвана озаглавява автобиографичния си филм „За един син”, в който разказва за болката си от отношенията с баща му и развода на родителите му. Лейн Стейли от Алис ин Чейнс публично признава малко преди смъртта си, че е искал да стане знаменитост, за да може баща му да се върне при него. Подобни са примерите и с Еди Ведър от Пърл Джем, излял болката от бащината рана в емблематичната за цялата банда песен Alive, със Скот Уейланд от Стоун Темпъл Пайлътс и с редица други. Един друг крал – този на попа Майкъл Джексън пък е наречен като малък от баща си с обидното прозвище „Големият нос”, което обяснява и десетките хирургични интервенции, които поп иконата причинява на обонятелния си орган.

Бащината рана не е характерна само за САЩ, а реално е най-универсалната рана за всеки човек на тази планета. Това е така, защото и нуждата от бащинство и намиране на мъжка идентичност е универсална, а незадоволяването на тези потребности винаги води до нараняване. Затова и посланията на американските метъл и впоследствие гръндж банди, достигнаха до милиони почитатели по целия свят, включително и в България, носейки им слава и звезден статут.

Някъде там през 90-те, обаче, като че ли приключи и този процес на раждане на нови рок звезди. Ноел Галахар от Оейзис дори се самообяви за последната истинска такава. Причината може да е всякаква, но за мен гръндж бандите на 90-те поставиха края на един процес, започнал с коронясването на Елвис Пресли. Робърт Блай изтъква в книгата си, че по правило аудиенциите при Краля са кратки. Онзи, който би трябвало да замени родния ни баща, ни допуска за кратко в покоите си, след което стражите ни отпращат. Така се случи и с рок музиката, Кралят умря, а изоставените поданици изляха гнева си към бащите си чрез агресивния саунд на 80-те, след което изплакаха и болката си през депресивните текстове на грънджа. Кърт Кобейн, Лейн Стейли и Скот Уейланд не успяха да намерят утеха и паднаха жертви на наркотиците.

Рок и метъл музиката продължава да живее и днес и да ни напомня, както за бащината рана, така и за жадуваното ново свързване с Краля. Подобни размисли провокираха и победителите в конкурса „Голямото рок междучасие” – групата  Bloodrush от Добрич. Буквалният превод на името на бандата е „нахлуване на кръв”. Наскоро чух сентенцията, че човек се раждал три пъти – чрез млякото (живота, майката), чрез кръвта (идентичността, родовата принадлежност, бащата) и трети път – намирайки истинското си призвание. Сегашното мощно нахлуване на свежа кръв в българския рок е прекрасна метафора за преоткриването на бащите от децата чрез рок музиката. Разбира се, „bloodrush” има и жаргонно значение на „ерекция”, което едва ли е убягнало на момчетата от Добрич. Вероятно дори името е било и съвсем целенасочено избрано заради това именно значение. Но и в този си смисъл bloodrush прекрасно символизира търсенето на мъжка идентичност.

Накрая пак ще цитирам Робърт Блай в „Да бъдеш мъж днес”: „Поради огромния глад, който всички изпитваме за Краля…ние искаме да заживеем с него веднага. Искаме да прескочим баща си и да се преместим на неговото място. Но изглежда не можем да се озовем там, преди да сме се справили с бащата с брадвата”. Джеймс Хетфийлд от Металика прости на баща си, както се изповяда в документалния филм „Отсъстващ” през 2010 година. Авторът на цели три песни, носещи заглавието „Непростимото” успя в крайна сметка да се справи с бащата с брадвата. А дали, всъщност, когато се осмелим да застанем очи в очи срещу този „призрак” от детството, в съзнанието ни не изниква един друг въпрос: „Is This Love?” Разбира се, имам предвид песента на Уайтснейк.

Борис Колев, фондация Бащинство