Отиде си актьорът, изиграл нашето детство – така Светослав Иванов от бТВ представи новината за смъртта на Иван Ласкин. Наистина, Васко да Гама от село Рупча остана легендарен образ за всички нас, които преминахме през възрастта на героя – 13-14 годишни във втората половина на осемдесетте и най-първите години на деветдесетте години на миналия век.  Това беше един кратък промеждутък от време, когато децата се усетихме истински свободни. Комунизмът беше отслабил хватката си след началото на Горбачовата перестройка, за разказване на политически вицове вече не пращаха в Белене, а скоро и цялата система съвсем се сгромоляса. Компютрите не бяха навлезли толкова обсебващо в бита ни, мобилни телефони нямаше даже. Западните автомобили бяха изключение, за социалистическите возила се чакаше с години, а наличните не създаваха почти никакъв трафик. По софийските квартали липсваха кафенетата, но пък имаше все още дворове с череши, както самият Ласкин неведнъж отбелязваше. Нямаше ги даже и мутрите, или поне още им трябваше време да се организират в онези трибуквени формирования, които по-късно се превърнаха в бича на деветдесетте.

Неподчинението вече не беше табу, а мечтите можеха да бъдат безгранични. И особено, ако се подклаждаха от желанието да впечатлиш любимото си момиче и накараш конкурента ти за сърцето й да се пукне от яд. И резултатът от този кратък исторически вакуум бяха тълпите деца и юноши из кварталите, които се радваха на свободната игра навън. Такава игра падаше и лятото на морето и това бе показано в първата серия на филма. Или както се пееше в песничката от него „Всеки малък мъж мечтае миг поне да е силен и сам.“ Е, ние го имахме този миг, но той, за съжаление, си беше точно миг. И след него цял живот ни остана носталгията по него. Тази същата носталгия, която Иван Ласкин неслучайно, защото именно той изигра и олицетворяваше образа на Васко Да Гама от село Рупча, чувстваше най-силно и дори пожела в едно предаване от носталгия да се превърне в бъдеще.

За жалост това си е невъзможно. Времето няма бряг и ни влече и връщане назад просто няма. Днешните деца не могат, а и вече не искат да бягат на някакви кораби из някакви морета– тяхната посока на бягство е в необятните океани на Интернет, вперили очичките си в екраните на смартфоните, лаптопите и таблетите. А у нас винаги ще си остане тъгата по онзи миг, запечатан за вечни времена на лентата на „Васко да Гама от село Рупча“.

Тази тъга, която винаги се четеше в очите и на Иван Ласкин и която с времето му ставаше все по-трудно да прикрива зад невероятното си чувство за хумор. Той така и не я призна директно. Както и героят му криеше сълзите си. Когато Женя питаше Васко какво му е на очите, той отговаряше: „Нищо, спах“ , а от въпроса „Мъчно ли ти е?“  избяга с оправданието, че кока-колата просто е много газирана.  Вероятно най-честно Васко отговори на въпроса „Защо избяга?“ – „Просто вече не се търпеше това училище“.

Дали защото и целият живот в България стана толкова нетърпим като училището в края на комунизма, но и Иван Ласкин избяга към необятните пространства на нямащото бряг време, което все едно не спира да тече и рано или късно ще ни повлече всички. Ние не можем да върнем времето назад, не можем да го забавим, можем единствено да го следваме по-полека, както се пее в днешния голям хит.

И все пак имаше още едно нещо, заради което Васко да Гама избяга на кораба. Това не беше просто кораба, това бе кораба на БАЩА МУ. Той търсеше там баща си, за когото знаеше, че е боцман. Срещата им там беше повратна. Баща му трябваше да свали маската си на боцман, да признае, че е обикновен моряк, както и колко му е олекнало, когато го е направил. Но той се раздели и с прозвището си Слави Скръндзата, забрави за пестените за Лада пари, и дари най-запомнящото се преживяване в живота на своя син в Барселона. Подкрепи и мечтата му да стане моряк точно пред статуята на Христофор Колумб. А нищо от това не би се случило на брега, ако Васко не беше разтърсил така баща си и го накарал да погледне него, а и себе си, сериозно и честно. Разбира се, силно повлияха и думите на капитана, които отекват като послание още по-силно днес: „Работата си е работа, Фотев, но децата си не трябва да изпускаме. Че ще ни струва скъпо“.

Тъжната ирония е, че Иван Ласкин си отиде много скоро след смъртта на баща си. Дали такива срещи между бащи и синове са възможни и извън пределите на нашето битие, не искам сега да разсъждавам. Но ми се иска да ги има, и то по много, в сегашния живот. Защото след сбъдването на мечтата на всеки млад мъж да бъде силен и сам, дори и само за миг, идва нуждата да се появи някой, който да ни покаже какво е да си мъж с личния си пример. В идеалния случай това е баща ни, но може да бъде и някой като вуйчо Георги от другия знаков български детски филм от 60-те години – Рицар без броня.

В противен случай си оставаме само с онзи миг на мъжественост, изпитан от малкия мъж. И с носталгията по него. Кой знае, може пък да има как да използваме този миг и да се превърнем в онези бащи, от които днешните млади мъже имат нужда. Така и носталгията ни ще може да се вплете по някакъв смислен начин в настоящето и бъдещето ни. Е, дворовете с черешите по централните софийски улици няма да се върнат.

Исках да завърша някак по-оптимистично, но май и при мен тъгата надделя над чувството за хумор. Не че много съм го имал последното. Сбогом, Иван Ласкин!

Борис Колев, фондация Бащинство