Знаете ли коя е най-четената книга в света след Библията?

Наскоро научих от Интернет и искрено се изненадах, че такава, според някои изследвания, е книгата „Приключенията на Пинокио” на Карло Колоди. Със сигурност била най-четената сред тези на нерелигиозна тематика. Странно…това беше първата книга, която прочетох  в живота ми. Почти съм убеден, че бях в началото на първи клас в училище. Никога не съм си мислел, че в първата книга може да има нещо знаково или съдбовно, както обикновено се случва с първата любов например. Бях убеден, че тя се е озовала на челното място в списъка ми по силата на една абсолютна случайност и вероятно съвсем незаслужено. Както и аз, поради чиста случайност, съм запомнил, че ми е била първа. Та самият й автор, когато изпратил първата серия приключения на дървената кукла на свой приятел – редактор на вестник в Рим, го попитал неуверено дали той би проявил интерес да публикува тази „глупотевина” в детската секция на вестника. Все пак, някаква индикация за значимостта на Пинокио беше съществуването на съветски еквивалент на героя в лицето на Буратино – по онова време нещо твърде типично за всяко по-съществено изобретение, което задължително имаше двама бащи – по един от двете страни на желязната завеса.

Вече сериозно се замислих върху дълбочината на това произведение, когато образът на симпатичната дървена кукла най-неочаквано за мен се появи и в книгата на популярния датски фамилен психотерапевт Йеспер Юл и Хеле Йенсен Relational Competence: Towards a New Culture of Education. Давам заглавието на английски език, защото, доколкото ми е известно, тази книга все още не е преведена на български и не съм сигурен какъв би бил най-подходящия превод. В нея е направен интересен паралел между оригиналната история на Пинокио от 1883 година с едноименния анимационен филм на компанията Уолт Дисни от 1940 година. Според авторите, в оригиналния текст развитието на дървеното момче преминава от външно подчинено към вътрешно отговорно дете. Говорещият щурец в оригинала на Колоди е призван да напомня на Пинокио да се подчинява, когато куклата действа независимо, но този образ заема сравнително незначителна роля. Във филма на Дисни, обаче, на щуреца е отредена доминираща роля до такава степен, че самото морално послание на филма спокойно може да бъде изчерпано с тривиалния постулат: „Децата трябва да слушат възрастните!” По този начин, според Юл и Йенсен, завладяващата история на Колоди за вътрешното развитие на едно дете е била сведена до обикновена педагогика или, с други думи, употребена от възрастните именно срещу онези, за които реално е била написана.

Интересно е, че времената от „раждането” на Пинокио до наши дни не са се променили кой знае колко, ако имаме предвид характера на тогавашното и сегашното публично образование. Създаването на историята съвпада с индустриализацията на Италия, когато градовете изпитват крещяща нужда от работна сила, което от своя страна води до емиграцията на италианското селячество към градовете и други държави като САЩ. Публичното образование във вида, който познаваме и днес, се е зародило именно тогава, като целта му е била да обучи новите работници и бивши селяни в подчинение и спазване на правилата. И днес, отбелязват Юл и Йенсен, образователните институции посрещат децата с лекции за правилата и нормите преди да демонстрират какъвто и да било интерес към тях като самостоятелни личности.

Интересно е как, подобно на Библията, книгата за Пинокио и нейните истински послания са били изопачавани през годините в името на постигане на подчинението и индоктринирането на масите. Когато се зараждат политическите идеологии на 19-ти век и фашистите на Мусолини поемат властта в Италия, историята за дървената кукла се използва като инструмент за постигане на подчинение на системата. Но, точно както и в оригиналното произведение, Пинокио успява да оцелее при всичките опити да бъде опитомен, включително и след този на Дисни от 1940 година.

Какво ли точно съм видял и аз в тази моя първа книга, когато съм разлистил страниците й малко след първия изобщо училищен звънец в живота ми – копнежа по свобода и неподчинение на правилата? Или точно обратното – че трябва да бъда добър, да слушам учителите и да се уча прилежно?  Със сигурност и да е имало нещо от първото, в което да е било очарованието на тази книга, второто е надделяло. Но това за много от нас е било неизбежно в онези години. Неподчинението тогава беше абсолютно табу и заплаха за системата. А всъщност неподчинението, както ни казват Юл и Йенсен, е първата стъпка на едно дете към създаване на личен интегритет и поемане на лична отговорност. Или с други думи, неподчинението е първата фаза на метаморфозата, която превръща дървената кукла в истинско човешко същество. Не е никак зле за първа книга в живота на всяко дете, нали?

Борис Колев, фондация Бащинство