Коледно чудо в 35-то училище

Дълги години ме преследва един повтарящ се сън. В моето училище съм (става дума за 35 училище „Добри Войников” в София, което съм завършил преди вече точно 20 години), и влизам в час по математика, където предстои контролно. Проблемът е, че аз физически съм станал пак ученик, но в главата ми отдавна няма и грам идея как се решават задачи за 11-ти клас. Във въздуха се настанява тягостното усещане за неизбежен провал.

Сънят имаше и други вариации, макар чувството да оставаше същото. Например, предстои ми скорошно завършване и аз изведнъж осъзнавам, че в продължение на години не съм посещавал определен задължителен предмет от училищната програма, без който дипломата се превръща в мираж. Или пък случайно преминавам покрай двора на училището и виждам целия ми клас да има час по физическо. Поглеждам се и започвам да се питам: Какво, по дяволите се е случило с мен, че аз не съм там?

Винаги се събуждах с голямо облекчение и благодарност, че отдавна вече не съм ученик. Но натрапчивият сън ме провокираше да разбера какво всъщност искаше да ми каже. С времето изводът, до който достигнах, беше: „Имам несвършена работа в това училище”.

Преди около 6 години открих импровизационния театър. По-скоро го преоткрих, защото това беше нещото, което обожавах да правя от най-ранна детска възраст – да импровизирам истории, песни, вицове. Другарките в детската градина ме поставяха в центъра на стаята да разказвам приказки на децата и ходеха да пият кафе. Помня и че събирах деца около себе си и им разказвах вицове, които измислях на момента, а те не спираха да ме подканят за още и още.

Тези мои импровизаторски способности постепенно изчезнаха след като започнах училище. Задачите по математика винаги имаха един единствен правилен отговор, определението за фотосинтеза трябваше да се каже дума по дума и всяка грешка означаваше двойка. Тогава някъде се е зародил и този страх от провала, който явно и до ден днешен продължава да живее у мен и който сковаваше всеки порив към импровизация.

В импровизационния театър едно от най-важните правила е: Позволи си да се провалиш. Това не означава просто да се провалиш, което очевидно всеки може, а да си позволиш да го направиш. Да бъдеш в мир с това, което ще се случи. Защото какво страшно може да има, ако не ти се получи импровизацията? Нищо, просто започваш от начало. Или както казва един от създателите на първата в България група по импровизационен театър ХаХаХа Импро Ивайло Рогозинов и мой учител: „Никога няма да ви се получава винаги!”.

Та в този период, когато вече бях преоткрил себе си чрез любовта си към импровизирането и след като бях създал и фондация Бащинство, се запознах с психолога на 35 училище Людмила Цветкова. Впоследствие и с другия психолог Калин Гайтанджиев. Разказах им за историята с несвършената ми работа в училището. Вдъхновихме се за проект с импровизационен театър в училище. Избрахме да го направим с децата от 4-ти клас, посещаващи занималнята. Тези деца на практика прекарваха по цял ден в класна стая и имаха нужда да отпуснат напрежението, което понякога водеше и до прояви на агресия. Разчитахме, че импровизационният театър ще подпомогне децата и в учебния процес, като развие уменията им за слушане, изразяване, работа в екип, поемане на инициатива и много други. Нарекохме проекта Училищна академия по импровизационен театър „Криворазбраната цивилизация”, като съзнателно търсехме съвпадението с евъргрийна на патрона на училището Добри Войников. За наше щастие, Столична община одобри проекта и го финансира. И академията стартира.

Срещите ни бяха в голямата актова зала на училището. Децата (общо 25 участници) не спираха да тичат и да се гонят, сякаш наистина бяха стояли вързани до преди това. Налагането на правила беше наистина тежка задача. Открои се и един истински саботьор – неформален лидер, който успяваше да увлече след себе си и други деца. Тук ще го нарека с друго име – Чудомир. Той отказваше да участва в игрите, а в най-добрите случаи, когато не се гонеше или риташе с някой, си цъкаше на телефона или се криеше под масата. Опитвахме да налагаме правилата, но отчитахме и че сме там, за да създадем за децата пространство на свобода, различно от класната стая, както и отношения на доверие и приятелство.

Единственият успешен опит за включване на Чудомир в импровизационна игра се оказа дисекцията на една плюшена мечка, която той с видимо наслаждение, съвсем импровизирано, изкорми. Една от срещите ни приключи по-рано от предвиденото, защото енергията на децата буквално ни заля и не успяхме да я овладеем. Опитахме се да им обясним, че правим това за тях, но не сме длъжни, при което Чудомир триумфиращо заяви: „Чудесно!Спрете да го правите!”

След първите занимания си бяхме говорили с психолозите какво предизвикателство би било да успеем да въздействаме положително върху Чудомир, но след  онзи път самият аз си дадох сметка колко сме далеч от чудото. Във времето съм срещал по проекти на фондацията деца и тийнейджъри, на които много съм искал да помогна и точно те винаги са се отдръпвали, сякаш напук на моето желание. Подобно на тях между мен и Чудомир сякаш се бе разтворила бездна и ние нямаше как да се срещнем.

С наближаването на края на проекта и обявеното официално представление пред родителите на децата, започна да ни обзема безпокойство. Ами ако никое от децата не се престраши да демонстрира игра пред публика, още повече пред своите родители. Появи се точно страха от провала – нашия провал.

В деня преди представлението със свито сърце попитах децата кои игри са харесали най-много и кои от тях биха искали да ги покажат на представлението пред родителите. За мое облекчение, последва гора от ръце, а за отделните игри дори се заформи голяма конкуренция. Не можех да повярвам. Поканихме все пак и Чудомир на представлението. Той побърза да откаже да дойде. Споменахме му, че ще има награди. Поиска да знае какви са, за да прецени. Не пожелахме да му кажем.

Настъпи часът на представлението и официалното закриване на академията. Тръгнах към залата, а на входа се засякох с Чудомир. „Реших да дойда – ми каза”. Каква само изненада бе това.

Започнахме. Децата се хвърлиха в игрите с невероятен ентусиазъм, бяха преобразени. Искаха да играят още и още. На сцената се разкриха (някои за пръв път) невероятни актьорски и импровизаторски таланти.

А най-голямото чудо за нас беше Чудомир. Момчето игра в цели три игри, а в едната дори се включи няколко пъти. Това беше същият този четвъртокласник, който не изигра нито една игра по време на академията (не броим мечката) и през цялото време саботираше всичките ни усилия. И това ако не е Коледно чудо!!!

След представлението и награждаването на участниците, получихме много положителни и насърчителни отзиви от родителите, които вече знаеха какво е импровизационен театър и защо са полезни заниманията с него в училище.

Аз пък си погледнах тениската с логото на академията и това на училището. При дизайна се колебаех дали те да бъдат разположени едно до друго или едно под друго. Сега осъзнах, че съм направил правилния избор, защото логото на училището се падаше точно на сърцето ми. Страхът от това пусто училище, който ме преследваше толкова години в сънищата ми, се оказа скрита любов. Както и форма на привличане, водеща ме към изпълнението на изключително важна мисия.

Борис Колев, фондация Бащинство